Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Не можеш да си ги позволиш — отвърна майка му и се включи в натовареното движение.

Убеждаваше сама себе си, че за нея е абсолютно без значение дали Бил ще дойде на празника, или не. Успя да убеди себе си, но не и Питър, който продължаваше да я наблюдава с усмивка.

Празненството по случай Деня на труда постигна огромен успех. Пристигнаха всичките приятелчета на децата, родителите на повечето от тях, както и някои хора, които Лиз не бе виждала след смъртта на Джак. Виктория и съпругът й доведоха със себе си трите си деца. Лиз и Питър обслужваха барбекюто. Въпреки гипсовата яка Питър се справяше чудесно със задълженията си. Ани, Рейчъл и Мегън се смесиха с гостите. Всички като че ли са забавляваха добре.

Половин час след началото на празненството пристигна и Бил Уебстър. Огледа се безпомощно сред тълпата от непознати лица и в този момент забеляза Джейми.

— Здрасти, помниш ли ме?

Облечен беше с дънки и карирана риза с дълги ръкави. Косата му бе идеално сресана. Джейми се усмихна широко, като го видя.

— Помня те. И ти като мен мразиш инжекциите — ухили му се доволно Джейми.

— Точно така. Как е Питър?

— Добре е. Само че ми крещи, когато скачам на гърба му.

— Има право. Е, не чак да крещи, но трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вратът му е пукнат.

— Зная. Нали затова носи тази голяма огърлица.

— Предполагам, че може да се нарече и така. Къде е майка ти? — с усмивка попита Бил.

— Ей там. — Той посочи към барбекюто и Бил кимна, загледан в Лиз, която приготвяше хамбургери.

Над дънките си бе надянала кухненска престилка, а червената й коса, редом с тази на Питър, изпъкваше сред тълпата. И макар че имаше много работа по посрещането на толкова много хора, Лиз се усмихваше непрекъснато и изглеждаше много красива. Косата й бе израснала през лятото и сега падаше свободно по раменете й.

Сякаш почувствала, че Бил я наблюдава, тя вдигна очи и го видя. Махна му с голямата вилица и той тръгна бавно към нея, следван по петите от Джейми. Когато стигна до барбекюто, Бил видя, че Питър стои редом с нея. Гипсовата яка, наречена от Джейми огърлица, беше на врата му.

— Как я караш? — попита го докторът, а Питър само се ухили и, престорил се, че подава нещо на майка си, бързо й прошепна:

— Дължиш ми десет кинта, мамо.

— Той е тук заради теб — също шепнешком отвърна тя, след което се извърна, за да поздрави Бил и да му предложи чаша вино.

Той й се усмихна, отказа виното и помоли за кока-кола — обясни им, че е дежурен на повикване. Около тях цареше непринудена и празнична атмосфера.

— Много професионално действаш около скарата — отбеляза Бил, усмихна й се и отпи от колата.

— Учила съм се от истински експерт.

— Питър като че ли се справя чудесно — заключи Бил и погледна към пациента си.

Въпреки тежкия гипс около врата си, момчето очевидно се забавляваше с приятелите си и с удоволствие приготвяше хамбургерите.

— Той иска да тръгне на училище идната седмица — с тревога го информира Лиз.

— Ако смяташ, че вече е добре, позволи му. Доверявам се на твоята преценка.

— Благодаря ти.

Тя остави Керъл и Питър да се трудят около барбекюто. Помоли и една съседка да им помага, за да може тя да поговори с Бил на спокойствие. Настаниха се на два свободни стола, всеки хванал по една кола в ръка. Лиз почти не пиеше алкохол.

— Как е положението в болницата?

Струваше й се странно, че двамата отново са заедно, но тревогите за Питър вече са зад гърба й. Сега можеха да разговарят за себе си, като обикновени познати, и Лиз изведнъж изпита странно стеснение.

— Положението в болницата е много напрегнато. А през уикенда ще стане още по-лошо. Празничните дни са истински убийци. В буквалния смисъл на думата. Пътнотранспортни произшествия, огнестрелни рани, опити за самоубийства. Изумително е какво могат да си причинят хората, когато не са на работа в продължение на няколко дни. Особено пък когато са зад волана.

— Много се радвам, че намери свободно време да наминеш.

— Всъщност не съм свободен. На повикване съм. Пейджърът ми е у мене. Реших, че ще се справят и без мен за известно време. Назначих главния си специализант за мой заместник. Той е добър лекар и не би ме повикал, ако случаят не е наистина сериозен. Ами ти, Лиз? Как прекарваш празниците? Едва ли ти е много лесно…

— Този се оказа по-добър, отколкото очаквах. В началото наистина ни беше трудно. Денят на влюбените, Великден, рождените дни на децата, Четвърти юли… Денят на труда обаче е някак си неутрален. Реших, че на децата ще им бъде забавно.