Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Обзалагам се на десет кинта, че следващия път ще те целуне — не миряса Питър. По всичко личеше, че се забавлява.

— Този път няма да спечелиш — отвърна Лиз. — Освен това кой ти е казал, че ще има следващ път! Може пък да е скучал през цялата вечер и да не ми се обади повече.

— Съмнявам се — отбеляза мрачно Мегън. В лицето на Бил Уебстър тя виждаше поредното нещастие, което всеки момент щеше да се стовари върху главите им.

— Благодаря ти за доверието, Мег. На твое място не бих си губила времето с притеснения от подобно естество. Освен това ми предстои сериозно дело идната седмица и трябва да работя по него.

— Добре. Така ще си седиш вкъщи с нас. Нямаш нужда от мъж, мамо.

— Не и щом имам вас, така ли, Мегън?

Лиз обаче трябваше да си признае, че бе прекарала добре с Бил. Беше й приятно да разговаря със зрял човек за сериозни неща и да научи нещо повече за него. През цялото време се усещаше и взаимното им възхищение. Не искаха нищо един от друг — бяха просто двама възрастни, които харесваха компанията си. Лиз си мислеше, че дори и Бил да не й се обади никога повече, той й бе позволил да прекара с него няколко приятни часа ида се почувства отново като жена, а не само като майка. Приятно й бе да излезе с човек, крито държи тя да прекара добре и който се интересува от нея и от онова, което има да му каже.

Лиз накара Мегън и Питър да си легнат и се качи в собствената си спалня. Джейми вече се бе настанил в леглото й и я очакваше. Той все още спеше от време на време при нея и на Лиз това й харесваше.

Докато лежеше до Джейми и се опитваше да заспи, Лиз се запита дали Мегън има право и дали тя наистина няма нужда от друг мъж в живота си. Сега обаче не бе така убедена колкото преди време. Бяха изминали почти девет месеца, откакто за последно се бе любила с Джак. Струваше й се, че това е цяла вечност. И за момента поне нямаше никакво желание да променя каквото и да било в живота си. Дълбоко в душата си бе решила, че с тази част от живота й е свършено завинаги.

Бил Уебстър също си мислеше за нея, докато заспиваше. Не беше сигурен какво ще излезе от това, но изобщо не се съмняваше, че тази жена го привлича неудържимо.

Бил й се обади отново по-късно през седмицата и този път я покани на театър. Двамата отидоха в града, вечеряха заедно, а след театъра той прие поканата й да изпият по чашка в дома й.

Двамата разговаряха за театър и книги, Лиз му разказа за един труден случай, по който работеше, включващ и попечителство върху дете, за което бе заподозряла, че е било малтретирано. Тя бе докладвала за случая на социалните служби и те бяха потвърдили подозренията й. В определен смисъл това дело я изправяше пред морална дилема и тя би предпочела да представлява в съда детето, а не родителите му.

— И защо не го направиш? — простичко попита той.

Отстрани ситуацията изглеждаше много лесна, но Лиз знаеше, че не е така.

— Положението е малко по-сложно, отколкото смяташ. За да защитавам правата на детето, би трябвало да бъда назначена от съда — нещо, което е невъзможно. Счита се, че съм компрометирана, защото съм адвокат на бащата. И това е правилно. Желанието ми да защитавам детето би довело до конфликт на интереси, макар че аз лично предпочитам това пред необходимостта да представлявам бащата.

— Преди време и аз имах подобен случай. В травматологията постъпи дете, за което родителите твърдяха, че е било пребито от съсед. Искаха да повдигнат обвинения срещу него, а разказът им звучеше много убедително. Аз, естествено, бях подобаващо разгневен и изцяло на тяхна страна. Впоследствие се оказа, че бащата системно е пребивал момиченцето и когато го докараха при мен, то вече беше с мозъчни увреждания. Оказахме се безсилни да му помогнем. Социалните служби се намесиха и им отнеха детето, но веднага щом излезе от болницата, момиченцето поиска да се върне при тях. Аз обаче се боях, че някой ден баща й ще я убие. Съдията я настани за няколко месеца в приемно семейство, но в края на краищата момичето все пак се върна при родителите си.

— И какво стана? — Лиз изглеждаше силно заинтригувана.

— Не зная. С времето изгубих следите им. Моята работа изисква да се реагира на мига. В момента, в който пациентите оздравеят, аз губя връзка с тях. Такава е същността на работата в травматологията и в спешните отделения. Пациентите пристигат, правиш за тях каквото можеш, а след това те си тръгват и забравяш за тях.

— Не ти ли липсва по-продължителната връзка с пациентите?