Даниел Стийл - Домът на надеждата

Докато пътуваха към малкото френско ресторантче в Сосалито, Бил сподели с Лиз обобщенията на Джейми.

— Те наистина ли са разстроени от факта, че двамата с теб се срещаме? — с интерес попита той.

— Срещаме ли се? — непринудено попита Лиз. — Аз мислех, че сме само приятели.

— Ти това ли искаш, Лиз? — внимателно попита Бил.

Той спря колата на паркинга пред ресторанта и се обърна да я погледне. С нетърпение очакваше да чуе как ще отговори на въпроса му.

— Не съм съвсем сигурна какво точно искам — честно си призна тя. — Приятно ми е да съм с теб. Това просто се случи.

Той можеше да каже същото и за себе си, но напоследък бе започнал да изпитва към Лиз нещо повече от обикновеното приятелство. В началото му стигаше да е просто неин приятел, но сега вече не беше толкова сигурен. Започваше да мисли, че би искал взаимоотношенията им да прераснат в нещо по-сериозно. Нито той, нито тя обаче казаха нещо повече по въпроса, след като влязоха в ресторанта и до края на вечерта никой не повдигна темата отново.

Този път обаче Питър щеше да спечели, ако отново се бяха обзаложили. Точно преди да я изпрати до къщата й, Бил лекичко притисна Лиз към себе си и я целуна с огромна нежност. В началото тя като че ли се поуплаши, но след това се отпусна в прегръдките му и отвърна на целувката. В следващия момент обаче я налегна непоносима тъга и Бил се притесни.

— Добре ли си, Лиз? — прошепна той.

— Мисля, че да — тихичко отвърна тя.

Докато го целуваше, образът на Джак изникна в главата й за част от секундата и Лиз се почувства едва ли не измамница. Тя не бе толкова закопняла за мъж и изобщо не си бе търсила любовник, но Бил Уебстър неусетно бе станал част от живота й и сега й се налагаше да се справи с чувствата, които изпитваше към него и към покойния си съпруг.

— Не бях подготвена за това — промълви тя и го погледна.

Бил само кимна в отговор.

— Нито пък аз. То просто се случи. Ти си изумителна жена.

— Не, не съм — усмихна се Лиз.

Двамата продължаваха да стоят отвън. Беше й приятно да се разхожда на чист въздух, далеч от всичко чуващите уши на децата. Лиз знаеше, че щеше да се почувства неловко, ако те по някакъв начин бяха станали свидетели на случилото се току-що. А Бил, сякаш за да придаде нова сила на онова, което и двамата бяха почувствали през тази нощ, я целуна отново и този път Лиз му отвърна с по-силна страст. Когато най-после се откъснаха един от друг, тя бе останала без дъх. И изглеждаше леко притеснена.

— Какво правим? — възкликна тя, застанала под ярките звезди на септемврийското, небе.

Бил се усмихна.

— Мисля, че се целуваме — отвърна простичко той.

Само че това не бе цялата истина за случващото се помежду им. Целувката им не бе породена от обикновено любопитство, нито пък от физическото привличане между двама самотни възрастни. Тя бе резултат от силното привличане, което понякога възниква между мъж и жена — привличане, родено не само от сливането на устните, но и от единението на душите и умовете им. Макар отдавна да бяха разбрали, че са коренно различни един от друг, имаше твърде много неща, които всеки един от тях харесваше у другия. Бил винаги се бе задоволявал с кратки и мимолетни връзки, докато целият живот на Лиз бе изграден върху дълготрайни и вечни ценности — брак, деца, кариера. Дори и двете жени, на които плащаше — нейната икономка и секретарката й — работеха при нея от години. В живота й нямаше нищо временно и той чудесно знаеше това. Освен това не беше толкова сигурен, че този път иска присъствието й в неговия живот да се окаже временно и краткотрайно. Това беше нещо ново за него, но пък и Лиз бе съвършено различна от жените, които го бяха привличали до този момент.

— Нека не прибързваме — обърна се към нея Бил. — И да не разсъждаваме прекалено върху онова, което изпитваме. Да оставим нещата да се развиват от само себе си. Накрая ще видим какво ще се случи.

Лиз кимна. Не беше сигурна как да отговори на предложението му. Не знаеше и дали изобщо би трябвало да се случва нещо повече.

Когато Бил си тръгна и Лиз влезе в дома си, тя изведнъж бе обхваната от всепоглъщащо чувство на вина заради стореното от нея. Струваше й се, че е предала съпруга си. Но него го няма, напомни си тя. И никога повече няма да се върне. Защо тогава целувката на Бил бе предизвикала толкова противоречиви чувства в душата й? Защо й се струваше ужасно погрешна и едновременно с това толкова вълнуваща?

Мисълта за случилото се тази вечер не й даваше мира. Лиз остана будна почти през цялата нощ. Мислеше за Бил, за Джак и се питаше какво точно прави.