Даниел Стийл - Домът на надеждата

Тази несигурност на Лиз продължи през целия септември и началото на октомври и тя изпита истинско облекчение, когато двамата с Питър предприеха заплануваната обиколка на колежите. Бил обаче я търсеше всеки ден. Обади й се дори в хотела в Лос Анджелис, в който бяха отседнали. Лиз беше изненадана да чуе гласа му, но когато затвори телефона, на устните й играеше усмивка и този път Питър не си позволи никакъв коментар. Не му се искаше по някакъв начин да наруши крехкото равновесие на техните взаимоотношения, най-вече защото Бил му харесваше и момчето много искаше връзката им да успее. А от малкото, което майка му споделяше, Питър бе разбрал, че тя е силно раздвоена и несигурна в чувствата си.

Когато се върнаха у дома, Лиз изчака няколко дни, преди да се срещне с Бил. Той бе много настоятелен и тя най-накрая прие да се видят за по един хамбургер в барчето на болницата по време на нощното му дежурство. Сестрите веднага я познаха и някои дори се спряха да я поздравят. Поздрави я и главният специализант на отделението.

— Всички те обичат, Лиз.

Нейната всеотдайност към Питър бе направила огромно впечатление на целия персонал на отделението. Не всички родители бяха като нея. Всъщност тя бе едно от малкото изключения.

Лиз проявяваше същото внимание и загриженост и по отношение на Бил. Интересуваше се от работата му и се притесняваше за него, защото знаеше, че ежедневно се сблъсква с огромни предизвикателства и е изложен на силен и непрекъснат стрес. Винаги, когато бяха заедно, Бил си даваше сметка, че Лиз държи на него извънредно много. На нея обаче й беше изключително трудно да си го признае. Подобно признание влечеше след себе си много усложнения и последици.

В края на седмицата след завръщането им от Ел Ей, рано сутринта в събота Лиз влезе мълчаливо в дрешника и се загледа в костюмите на Джак, които все още висяха в неговата половина от гардероба. Дрехите изглеждаха тъжни й безжизнени. Гледката беше мъчителна и депресираща. Лиз отдавна вече бе престанала да се притиска към тях, да гали плата, да вдишва аромата им и да се опитва да си представи Джак. Бяха минали, няколко месеца от последния, път, в който бе притискала реверите на сакото към лицето си, опитвайки се да долови отново присъствието му.

Сега стоеше пред тях и ги гледаше, осъзнала, че заради самата себе си трябва най-сетне да го направи. Опита се да убеди сама себе си, че решението й няма нищо общо с Бил. Бяха изминали десет месеца от смъртта на Джак и тя беше готова.

Започна да сваля саката от закачалките. Сгъваше ги внимателно и ги подреждаше на спретната купчинка. Би могла да ги предложи на Питър, но той беше твърде висок и прекалено млад, за да ги носи. По-лесно й беше да ги изнесе от дома си, вместо да ги гледа на гърба на някой друг.

Вече два часа изпразваше гардеробите и чекмеджетата на Джак, когато Мегън влезе в стаята и видя с какво се занимава. Момичето веднага се разплака и за момент Лиз изпита чувството, че го е убила отново.

Мегън стоеше по средата на стаята, взираше се в купчината дрехи на пода и ридаеше. Лиз също заплака докато я гледаше — плачеше за децата си, за себе си, за Джак. Но вече ясно съзнаваше, че каквото и да правеха оттук насетне, той си бе отишъл завинаги. Джак нямаше никога повече да се върне при тях и тези дрехи не му бяха нужни повече. Беше решила, че е по-добре да раздаде дрехите му, но сега, докато наблюдаваше ридаещата Мегън, започна отново да изпитва съмнения.

— Защо правиш това точно сега? Заради него е, нали?

И двете знаеха, че Мегън има предвид Бил. Лиз само отрицателно поклати глава, застанала до дъщеря си в големия дрешник.

— Време е, Мег… трябваше… Те ми причиняват твърде силна болка — през сълзи обясни Лиз и протегна ръце към дъщеря си, но Мегън се изтръгна от прегръдката й, избяга в стаята си и затръшна вратата след себе си.

Няколко минути по-късно Лиз я последва. Мегън обаче отказа да разговаря с нея. Лиз се върна в спалнята си и се зае да прибира дрехите на Джак в кашони.

Питър, минал случайно край стаята й, надникна вътре, видя я с какво се занимава и тихичко й предложи помощта си.

— Аз ще свърша това, мамо. Не е нужно да го правиш.

— Искам да го направя — тъжно отвърна тя.

Това бяха последните неща, които Джак бе оставил след себе си. Дрехите му и някои трофеи, снимки и общи спомени. И, разбира се, техните деца.

Питър й помогна да занесе кашоните до колата. Сякаш почувствали, че е настъпил някакъв повратен момент в живота им, останалите деца излязоха едно по едно и се загледаха в нея. От очите им струеше силна болка, породена от необратимата загуба.