Даниел Стийл - Домът на надеждата

Мегън излезе последна от стаята си и се загледа в майка си.

За всички бе очевидно, че на Лиз изобщо не й е лесно. И тогава, в знак на мълчалива подкрепа, всяко едно от децата взе по нещо — кашон, чанта, палто — и го занесе до колата. Това беше нещо като последно сбогуване с баща им.

Най-накрая се включи и Мегън.

— Извинявай, мамо — през сълзи прошепна тя.

Лиз се обърна и я прегърна, благодарна за силната връзка, съществуваща помежду им.

— Обичам те, Мег…

Майка и дъщеря заплакаха прегърнати. Останалите деца също заплакаха, загледани в пълната кола.

— И аз те обичам, мамо — тихичко отвърна Мег. Другите се приближиха и се притиснаха към тях.

Лиз възнамеряваше да предаде дрехите на една местна благотворителна организация и Питър й предложи да я закара.

— Добре съм. Мога да го направя и сама — увери го тя.

Питър вече носеше по-малка гипсова яка около врата си, отскоро бе започнал да шофира отново и настоя да я закара. Лиз беше прекалено разстроена, за да кара кола, и го знаеше.

Сподиряни от погледите на останалите деца, двамата се качиха в колата, препълнена до горе с вещите на баща им, и бавно поеха по алеята пред къщата.

Върнаха се след половин час. Лиз изглеждаше съсипана от мъка. Когато по-късно през деня влезе отново в дрешника и видя празното пространство, сърцето й сякаш за миг спря да бие, но се почувства много по-свободна. Беше й нужно много дълго време, за да стигне до това решение, обаче сега съзнаваше, че е постъпила правилно, изчаквайки момента, в който ще е готова да го направи, и не се бе вслушала в съветите на многобройните си близки и познати, които настояваха тя веднага да се освободи от дрехите на Джак.

Дълго време остана сама в стаята си, загледана през прозореца и потънала в спомени за Джак. Когато Бил й позвъни по-късно след обяд, веднага разбра по гласа й, че нещо се е случило.

— Добре ли си? — В гласа му се прокрадна тревога.

— Горе-долу…

Разказа му какво бе направила през този ден, сподели колко трудно й е било да се раздели с вещите на Джак.

Бил я слушаше, а сърцето му се свиваше от болка заради нея. През последните два месеца чувствата му към нея бяха станали много дълбоки.

— Съжалявам, Лиз…

Съзнаваше, че стореното от нея е някакъв знак, символизиращ решението й бавно да се отърси от миналото и да се сбогува навеки със съпруга си. Той винаги щеше да остане част от нея, а децата им бяха наследството, което й беше завещал, но Лиз постепенно се освобождаваше от присъствието му в живота си.

— Мога ли да направя нещо?

— Не — отвърна тъжно тя.

И двамата знаеха, че това е агонизираща мъка, която всеки човек изживява в самота и уединение.

— Обадих се, защото смятах да те поканя да излезем някъде тази вечер, но очевидно идеята не е особено добра.

Тя се съгласи, че е точно така, и Бил обеща да й се обади отново на сутринта. В крайна сметка й позвъни още веднъж по-късно вечерта, за да провери как е. В гласа й все още се долавяше тъга, но тя се чувстваше значително по-добре, след като бе прекарала една спокойна вечер с децата си.

Всички бяха възвърнали спокойствието си след мъчителната сутрин, която бяха преживели. Единствено Лиз все още не можеше да се пребори със спомените и с всепоглъщащото чувство за загуба. Децата като че ли се бяха примирили с действителността много по-бързо от нея.

На следващия ден, когато Бил й се обади отново, Лиз звучеше доста по-ведро и веднага прие предложението му да се видят вечерта. В началото му се стори по-потисната и мълчалива от обикновено, но след като поговориха известно време, тя възвърна смеха и доброто си настроение.

Двамата си направиха дълга разходка. Вървяха хванати за ръце и когато този път Бил я целуна, и двамата разбраха, че тази целувка е по-различна. Лиз вече бе готова да се изправи пред бъдещето, да загърби миналото и да продължи с живота си.

— Обичам те, Лиз — промълви той, притисна я към себе си, а тя вдъхна аромата на познатия й вече афтършейв.

Този мъж беше толкова различен от Джак, но тя го обичаше, макар че все още не можеше да си наложи да произнесе думите. Не още. А може би никога.

— Зная — прошепна в отговор тя и не добави нищо повече.

Бил и не очакваше това от нея. Засега им бе достатъчно, че той й бе разкрил чувствата си.

За Деня на вси светии и двамата вече бяха наясно, че нещата са сериозни. Те все още не можеха да приемат този факт и не бяха в състояние да преценят какво им готви бъдещето, но Бил очевидно бе влюбен в нея, а тя, макар да отказваше да му го признае, знаеше, че също го обича. Лиз бе изправена пред сериозна дилема. Не знаеше как да продължи оттук нататък, не можеше да реши какво точно да каже на децата си. Вече на няколко пъти бе разговаряла с Виктория по този въпрос, която неизменно й даваше един и същ съвет — да не прибързва и да остави нещата да си дойдат по местата от само себе си. Съветът изглеждаше разумен и напълно съответстваше на онова, което Лиз бе готова да направи по въпроса. Тя прекрасно знаеше, че с времето и двамата ще могат да си изяснят какво точно изпитват един към друг и да решат как да постъпят.