Даниел Стийл - Домът на надеждата

Тя посрещна изявлението му с огромно изумление.

Изобщо не бе предполагала, че Бил би могъл да изрече нещо подобно. Това предложение противоречеше на всичко, което й бе разказал за себе си до момента.

— Мислех, че не вярваш в брака…

Тя като че ли искаше да сложи край на този разговор и Бил си даде сметка, че думите му я бяха изплашили.

— Така е, но това беше, преди да те срещна. Предполагам, че отношението ми към брака е било породено от съкровената вяра, скътана дълбоко в сърцето ми, че днешният ден все някога ще настъпи, а преди това не си струва човек да пилее чувствата си за някого, с когото не би могъл да живее щастливо. Както стана с първата ми съпруга. Та ние почти се унищожихме взаимно.

Връзката му с Лиз обаче беше съвършена. Поне според него. Лиз също си даваше сметка, че би могла да живее щастливо с него, може би дори до края на живота си, но все още не бе готова да му го каже. За нея бе твърде скоро, а спомените за Джак все още бяха съвсем живи в паметта й. Не бе изминала и година от смъртта му, макар че Коледа наближаваше.

— Лиз, не бих искал да съсипя всичко с преждевременни и прибързани разговори на тази тема, но исках да знаеш как аз виждам съвместното ни бъдеще.

Лиз не беше жена, с която би могъл да се отнесе несериозно и безотговорно. Освен това трябваше да мисли и за децата й. Беше им посветил много размисъл и бе сигурен, че би могъл да ги обича като свои. Той вече обичаше Джейми и изпитваше силна привързаност към Питър. Смяташе, че с времето и момичетата ще се привържат към него. Никога не бе имал проблем в общуването с жени и деца, на които държеше. А на тези специално държеше както никога преди.

— Не зная какво да кажа.

Имаше приятелки, които години наред излизаха с мъже, които отказваха да ги приемат насериозно и да им предложат брак. А ето че тя бе прекарала един-единствен уикенд с Бил и той вече говореше за бъдещето.

— От смъртта на Джак са изминали едва единадесет месеца. Нужно ми е време, за да се адаптирам и да стъпя отново на краката си. Децата също имат нужда от повече време.

— Зная. И не бързам за никъде. Зная колко важна е тази годишнина за теб.

Тя често говореше на тази тема. За нея и децата й годишнината от смъртта на Джак очевидно бе важна дата, бележеща определен период от живота им, и той трябваше да се съобрази с това.

— Мислех си, че ще можем отново да поговорим за това през януари, след празниците. Надявах се дори, че за Деня на влюбените…

Сърцето й се сви от болка, а гласът му бавно заглъхна. Денят на влюбените винаги бе означавал много за нея и Джак. Но пък много други важни неща вече си бяха отишли завинаги. Останали й бяха единствено децата.

— Но дотогава остават едва три месеца — възкликна тя, обхваната от паника. Едновременно с това бе дълбоко развълнувана от желанието му да свърже живота си с нея.

— А познанството ни ще навърши шест месеца. Не особено дълъг, но все пак приличен период. Познавам много хора, оженили се и след по-кратко запознанство, които, независимо от всичко, имат здрави и стабилни бракове.

Лиз знаеше, че думите му отговарят на истината, но двамата с Джак се бяха срещали много по-дълго, преди да се оженят. Освен това тя изобщо не бе подготвена за онова, което й говореше Бил. Не беше категорично против, но имаше нужда от още време, за да обмисли всичко.

Бил я погледна. В очите му напираше огромната любов, която изпитваше към нея.

— Ще се съобразя с твоите желания, Лиз. Исках само да знаеш колко много те обичам.

— Аз също те обичам и в момента се чувствам като най-щастливата жена на света. Има хора, на които късметът не се усмихва дори веднъж, а аз съм благословена да изпитам подобно щастие два пъти. Въпреки това имам нужда от още време, за да осмисля случилото се.

— Съзнавам го. И не искам да те препирам. Бих искал обаче да зная дали и ти след време ще поискаш за нас същото бъдеще, към което съм се устремил.

— Така смятам — свенливо се усмихна тя. После си пое дълбоко дъх и се остави за миг в плен на обзелите я чувства. — Просто имам нужда от време. Нека поговорим отново след Коледа.

Лиз държеше да изчака годишнината от смъртта на Джак. Заради него самия, заради децата и заради самата себе си.

— Това е всичко, което исках да зная — ласкаво промълви той и хвана ръката й. — Обичам те. И няма да ходя никъде. Разполагаме с всичкото време на света, за да изпълним желанията си. Щом и двамата искаме едно и също, няма защо да бързаме.

Бил беше разумен, човечен и всеотдаен и Лиз не би могла да иска нищо повече от него. Запита се дали Джак на негово място би проявил подобно разбиране. Приживе той беше далеч по-нетърпелив и инатлив и много по-малко склонен да се съобразява с предпочитанията й. През целия им съвместен живот Джак бе този, който определяше не само общите им цели, но и начините за постигането им. В този смисъл взаимоотношенията й с Бил бяха поставени на много по-равноправна основа и това й допадаше.