Даниел Стийл - Домът на надеждата

— Толкова много те обичам, Лиз…

— Аз също те обичам… — прошепна в отговор тя.

За пръв път произнасяше тези думи на глас, но този път те излязоха от устата й с лекотата, с която се целуваха и с която най-накрая се отдадоха на страстта си.

Лиз бе напълно покорена от мъжа до себе си и от силния си копнеж по него. Изведнъж всичките й скърби, тревоги и страхове избледняха и тя се отърси от тях като от пашкул, от който вече няма нужда. Не желаеше да се крие от Бил, готова бе да разголи пред него цялата си душа и да му се отдаде цялата.

А след това, докато лежаха задъхани и преситени, тя му се усмихна, но в очите й се прокраднаха горчивина и носталгия и той разбра, че миналото и спомените все още държат една част от сърцето й в плен. Другото би било невъзможно и те и двамата чудесно съзнаваха това.

— Добре ли си? — ласкаво я попита Бил, угрижен за нея заради тъгата, която се четеше в очите й.

Но независимо от това какво казваха очите й, на устните й грееше широка усмивка.

— Добре съм… чувствам се прекрасно… ти ме правиш толкова щастлива.

И това беше почти вярно. Толкова, колкото можеше да е вярно в този момент.

Бил забеляза сълзите, които проблеснаха в очите й. Трудно й беше да не мисли за Джак в момент като този, докато се отдаваше на друг мъж. Беше направила още една важна стъпка в отдалечаването си от него — стъпка, която бе отлагала дълго време. Сега обаче искаше да я направи. Имаше чувството, че върви по мост, свързващ едната част от живота й с другата. С Бил се чувстваше в безопасност и знаеше, че с него може да сподели абсолютно всичко. Той не беше наранен и разстроен от признанието й, че не й е никак лесно да направи тази стъпка и да прекоси моста между минало й бъдеще.

Дълго време останаха в леглото, отпуснали се спокойно един до друг. Разговаряха за най-различни неща и той й призна, че никога не бе обичал друга жена толкова силно, колкото обича нея в момента. А тя лежеше до него, отдала се напълно на удоволствието от близостта му, и се опитваше да си наложи да не мисли за Джак. Което не беше толкова лесно.

С времето Лиз все по-рядко се сещаше за Джак. Цялото й същество бе погълнато от Бил и от щастието, което споделяха. Двамата излизаха на дълги разходки и разговаряха за всевъзможни неща — за професиите си, за децата й, за мечтите им. Избягваха да споменават миналото, доколкото това бе възможно, така че в неделя сутринта на този само техен уикенд, седнали на терасата на стаята и зареяли погледи над ширналата се в краката им долина, те неизбежно заговориха за бъдещето.

Бил беше облечен с пуловер и дънки, а тя се бе загърнала в удобна вълнена роба, за да се предпази от хладния повей на ноемврийското утро. Денят обаче не бе студен и те се наслаждаваха на възможността да помързелуват на терасата и да прочетат неделния вестник, окъпани от лъчите на слънцето.

Лиз му подаде спортните страници на вестника, а той й се усмихна широко.

— На какво се радвате толкова, доктор Уебстър? — попита Лиз и отвърна на усмивката му.

— На теб. На това. — Той посочи долината.

През целия уикенд и двамата имаха усещането, че са на меден месец, и това донякъде отговаряше на истината. Джак бавно избледняваше в мъглата от спомени. И макар че част от нея все още искаше да го запази близо до себе си, Лиз вече бе убедена, че трябва да продължи напред. А Бил беше точно човекът, с когото би искала да сподели живота си.

— И какво ще правим занапред? — внимателно я попита той.

— Какво означава това? — Лиз изпита внезапна тревога от думите му. Все още не бе готова за това и Бил го знаеше, но не можа да се въздържи. Искаше му се да й зададе този въпрос още в деня на първата им среща. — Не е нужно да правим каквото и да било — нервно додаде тя.

— Но пък би било много приятно. Рано ли е още да говорим за това, Лиз?

Предишния ден се бяха любили отново, по-късно вечерта пред камината отново преплетоха тела, а рано тази сутрин за пореден път дадоха воля на страстта си. Установиха, че се чувстват удивително добре заедно и им бе трудно да повярват, че никога преди не се бяха любили. Сетивата и телата им се сливаха съвършено, за да задоволят потребностите и утолят желанията им. А това беше подробност, която трудно можеше да бъде пренебрегната.

— Никога не съм подозирал, че някога ще изрека тези думи — продължи Бил, почувствал се изведнъж млад и непохватен, но той я обичаше прекалено силно и не можеше да допусне да я изгуби. — Мисля обаче, че все пак трябва да се оженим.