Джон Стайнбек - За мишките и хората

— И те ще хрупкат, ще хрупкат — намеси се Лени. — Виждал съм ги как хрупкат. — А на всеки шест седмици ще се котят — продължи Джордж, — та ще имаме сума зайци и за нас си, и за продан. Ще завъдим и гълъбчета, да хвърчат около вятърната мелница. Като бях малък, ние имахме гълъби. — Той погледна крадешком над главата на Лени, към стената. — И всичко това ще си е наше, никой не може ни мръдна от там. Ако някой не ни е по волята, можем да му кажем: „Върви по дяволите!“- и той ще се махне, къде ще иде, та няма да се махне? А дойде ли приятел, ще го поканим — нали ще имаме допълнително легло. „Остани да пренощуваш у нас“, ще кажем и той ще остане, ей богу! Ще държим един сетер и две шарени котки, но ти ще трябва да ги следиш да не сгащят зайчетата.

Лени дишаше тежко.

— Само да са посмели да пипнат зайчетата! Вратовете им ще извия. Ще ги... ще ги... с тояга ще ги пречукам! — Той се поуспокои, но продължи да си мърмори и да заплашва бъдещите котки, които биха посмели да безпокоят бъдещите зайци. Джордж седеше унесен в картината, която сам бе нарисувал.

Когато Канди се обади, и двамата подскочиха, сякаш ги бяха хванали да вършат нещо нередно.

— Знаеш ли къде е тая ферма? — попита Канди. Джордж тутакси настръхна.

— И да знам, тебе какво те засяга? — каза той.

— На мен не ми трябва да я знам къде е. Където ще да е.

— Право казваш — рече Джордж. — И сто години да я търсиш, не можеш я намери.

— Колко искат за тая фермица? — попита Канди възбуден.

Джордж го изгледа подозрително.

— Ами... аз мога да я взема за шестстотин долара. Старците, дето я имат, са загазили здравата, а на бабичката и операция трябва да се прави... Но... какво те засяга тебе това? Ние нямаме нищо общо с теб.

— За къде съм аз вече с тая отрязана ръка — каза Канди.

— Загубих я тука, на фермата. Затова ме и направиха метач. Дадоха ми двеста и петдесет долара зарад ръката. Имам и други петдесет в банката. Това прави триста, а на края на месеца ще получа още пет-десет. Знаете ли кво?... — Той се наведе нетърпеливо напред. — Кво ще речете, ако дойда с вас? Внасям триста и петдесет. Мене вече не ме бива много, ама все ще мога да готвя, да гледам кокошките, да попрекопавам градината. Кво ще кажете, а?

Джордж притвори очи.

— Трябва да помисля. Ние искахме да си бъдем само двама...

— Ще направя завещание — прекъсна го Канди — и ще ви оставя моя дял, ако хвърля топа. Нямам ни роднини, ни дявол. Вие посбрали ли сте нещичко, момчета? Мисля си дали да не я купим веднага. Джордж плю презрително на пода.

— Имаме някакви си десет долара. — После добави замислен: — Виж, ако с Лени работим един месец и не харчим нищо, ще имаме сто долара. С твоите това прави четиристотин и петдесет. Главата си режа, че като им дадем толкова пари на ръка, старците ще се съгласят. После ти и Лени може да започнете работа на фермата, а аз ще работя чуждо, докато изплатим остатъка. И вие може да изкарате нещо от яйца и тям подобни.

И тримата млъкнаха. Гледаха се като замаяни. Ето че се сбъдваше това, което досега бе само мечта.

— Исусе Христе!- възкликна почтително Джордж. —

Главата си режа, че ще я вземем! — В очите му грееше възторг. — Главата си режа! — повтори той тихичко. Канди седна на края на леглото и почеса възбудено отрязаната си ръка.

— Бедата се случи преди четири години — каза той. — Скоро ще ме изритат. Не ме ли бива вече и за метене, ще ми дадат пътя. Мисля си, че ако ви дам парите, все ще ме оставите да чопля градината, дори когато и за това вече няма да ме бива. И съдовете ще мия, и някоя друга работица ще свършвам. Важното е, че ще си имаме ферма и аз ще мога да работя в нашата си ферма... Видяхте ли какво направиха с кучето ми? — додаде той с нещастен вид, — Нито за себе си е полезно, казват, нито за хората. Ех, като ме изритат оттука, дано се намери някой и на мен да види сметката. Ама де го такъв човек? И тогава няма де да ида, няма де да хвана работа. А то... дорде решите да напуснете, аз ще съм събрал още трийсет долара...

Джордж се изправи.

— Ще я оправим — каза той. — Ще подредим тая стара ферма и ще идем да живеем там.

После пак седна. И тримата мълчаха в благоговение пред тази приказна картина, мислите и на тримата бяха устремени в бъдещето, когато това красиво видение щеше да стане действителност.

Джордж продължи замечтано:

— Да речем, че в града стане панаир или дойде цирк, или се играе мач, или каквото и да било... Старият Канди кимаше одобрително.

— Вдигаме се и отиваме — доизказа мисълта си Джордж. — Никого няма да питаме. Просто казваме, че отиваме и отиваме. Само издояваме кравата, хвърляме храна на кокошките и отиваме.