Джон Стайнбек - За мишките и хората

— Това видях.

— Ама нищо не съм им направил. Бях взел само моето в скута си и го галех.

— Видя ли Слим в обора? — попита Джордж.

— Видях го я. Нали той ми каза да не ги галя повече.

— А видя ли оная?

— Коя, жената на Кърли?

— Да. Идва ли тя в обора?

— Не. Не съм я виждал.

— А Слим да е говорил с нея?

— Тц, Тя не беше в обора.

— Добре — каза Джордж. — Уит и Карлсън май напразно отидоха. Лени, ако стане някоя мешавица, ти стой настрана!

— Разбира се, не ми трябва да се бъркам — рече Лени.

Той стана от кревата, отиде до масата и седна срещу Джордж. Джордж размеси картите едва ли не механично и зареди пасианс. Движенията му бяха бавни, съзнателно, нарочно бавни.

Лени взе едно вале, разгледа го, сетне го обърна и пак го разгледа.

— Както и да го гледаш, все едно и също — установи той. — Джордж бе, защо е все едно и също?

— Де да знам — каза Джордж. — Така ги правят. Какво вършеше Слим в обора?

— Слим ли?

— Той, същият. Нали си го видял в обора и той ти казал да не галиш повече кутретата?

— О, да. Носеше кутия катран и четка. Не знам за какво.

— Ти сигурен ли си, че оная не е идвала в обора?

— Не е бе!

Джордж въздъхна.

— Друго си е публичният дом — сигурна работа — каза той,-Можеш да отидеш, да се напиеш и да изкараш всичко, каквото ти се е насъбрало, без да стават кавги. И си знаеш какво ще ти струва. А зарад такава стръв, като тая, като нищо можеш да идеш в дрънголника.

Лени следеше възхитен думите му и дори ги повтаряше тихичко след него. Джордж продължи:

— Помниш ли Анди Кушман, Лени? Дето учеше в Прогимназията?

— Оня, дето майка му раздаваше на децата топли курабийки? — попита Лени.

— Същият. Всичко помниш, щом е за лапане, — Джордж се вгледа внимателно в наредените карти. Отдели едно асо и нареди върху него двойка, тройка и четворка каро. — Анди лежи сега в затвора зарад една курветина — додаде той.

Лени забарабани с пръсти по масата.

— Джордж!

— Какво?

— Джордж бе, след колко време ще можем да си купим ферма и да си заживеем по царски, и... и... зайци?

— Не знам — каза Джордж. — Първо трябва да съберем пари, и то не малко. Знам една фермица — няма да струва кой знае колко, ама не им се продава.

Старият Канди се обърна бавно, С широко отворени очи загледа съсредоточено Джордж.

— Разкажи за фермата, Джордж — примоли се Лени.

— Нали снощи ти разправях.

— Нищо, пак разкажи.

— Добре тогава. Тая ферма има десет акра земя — подзе Джордж. — Има и малка вятърна мелница, една постройчица с кухня, кокошарници. Има също овощна градина с череши, ябълки, праскови, кайсии, орехи и малко ягоди. Има ливада с люцерна и сума вода за напояване. Има свинарник...

— И зайци, нали, Джордж?

— Зайци още няма, но не е трудно да построя зайчарници, а ти после можеш да храниш зайците с люцерна.

— Точно така, аз ще ги храня — възкликна Лени. — Точно така си е.

Ръцете на Джордж престанаха да си играят с картите. Гласът му ставаше все по-топъл:

— Можем да си вземем няколко прасета. Ще построя пушилня като тая на дядо ми. Заколим ли прасе, ще си правим пушен бекон и пушени бутове, наденици и тям подобни. А като излезе сьомга по реката, ще сИ наловим стотина парчета и ще ги осолим или опушим, Може да си ги ядем на закуска- Няма нищо по-хубаво от пушена сьомга. Ще си консервираме и плодове, и домати — те поне лесно се консервират. Всяка неделя ще си колим я заек, я кокошка. Може да си купим и крава или коза — ще имаме мляко един път — с нож да го режеш!

Лени го гледаше с широко отворени очи. Старият Канди също.

— И ще си живеем царски! — възкликна Лени.

— Разбира се — каза Джордж. — Ще посадим и какви ли не зеленчуци. А допие ли ни се уиски, може да продадем някое и друго яйце или мляко, или нещо друго, И ще си живеем само там. Ще станем част от тая ферма. Няма да скитаме немили-недраги из

страната. Не, моля, ще си имаме собствен имот и няма да спим под чужд покрив.

— Кажи за къщата, Джордж — извика Лени.

— Да, ще имаме къщичка със стая за двама ни. А в нея — чугунена печка. Зиме непрекъснато ще ни гори. И понеже земята не е много, няма да капваме от работа. Ще се трудим шест-седем часа на ден. Няма да товарим ечемик по единадесет часа. И каквото завадим, ще си го приберем. Ще знаем какъв плод е дало семето.

# А зайците? — извика нетърпеливо Лени, — Аз ще се грижа за тях. Кажи, Джордж, как ще се грижа.

— Ти ще ходиш да береш люцерна с един чувал. Напълваш чувала, отнасяш го при зайчарниците и даваш на зайците люцерна.