Джон Стайнбек - За мишките и хората

— Да не мислиш, че му правиш добро, като го оставяш да живее? — възрази Карлсън. — Виж какво, кучката на Слим тъкмо се окучи. Да пукна, ако той не ти даде едно от кутретата да си го отгледаш. Нали ще му дадеш, Слим?

Мулетарят наблюдаваше старото куче със спокойните си очи.

— Разбира се, още сега може да вземе едно кутре- отговори той, сякаш опомняйки се. — Карлсън е прав, Канди- Кучето ти няма полза от такъв живот. Ако остарея и окуцея като него, дано се намери някой и мен да застреля.

Канди се огледа безпомощно, защото мнението на Слим беше закон.

— Мисля си дали няма да го заболи — каза той, — А то иначе и без него ще мина.

— Така ще го гръмна, че нищо няма да усети — успокои го Карлсън. — Ще опра дулото тук — той посочи с палеца на крака си, — точно в тила. Няма. да трепне дори.

Канди оглеждаше всички поред, търсейки помощ. Навън бе вече съвсем тъмно. Влезе млад работник с приведени рамене. Стъпваше тежко, на пети, като че мъкнеше невидим чувал жито. Той отиде до своето легло и остави шапката си на полицата. Сетне взе оттам някакво списание и го донесе на светло, при масата.

— Показах ли ти това, Слим? — попита той.

— Кое?

Младият човек прелисти списанието почти до последната страница, сложи го на масата и показа с пръст.

— Ето тук, прочети това.

Слим се наведе над списанието. ,

— Давай — подкани го младият, — чети на глас.

— „Уважаеми Редакторе — зачете бавно Слим, — чета вашето списание от шест години и смятам, че няма друго като него. Харесват ми разказите на Питър Ранд. Според мен те са знаменити. Печатайте повече разкази като «Черният конник». Аз не съм много по писмата. Исках само да ви кажа, че според мен вашето списание си струва парите, защото е най-хубавото.“

Слим погледна озадачено младия човек.

— За какво ме накара да чета това?

— Продължавай — настоя Уит. — Прочети името от долу.

И Слим прочете:

— „Желая ви успех! Уйлям Тенър“. — Той погледна отново Уит. — Но за какво ме накара да чета това? Уит затвори тържествено списанието.-

— Не помниш ли Бил Тенър? Работеше тук до преди три месеца.

Слим се замисли...

— Оня, дребничкият ли? — попита той. — Беше тракторист.

— Същият — извика Уит. — Точно той. — И мислиш, че той е написал това писмо?

— Сигурен съм. Един ден си седим с Бил тука. Той току-що беше получил новия брой. Разлиства го и казва: „Писах им писмо. Дали пък не са го напечатали в тази книжка?“ Но не беше отпечатано. Тогава Бил каза: „Може да са го задържали за друг брой.“ И точно така е станало. Ето, това е писмото.

— Може и да си прав — каза Слим. — Значи, Бил го печатат по списанията.

Джордж протегна ръка към книжката и каза:

— Може ли да видя?

Уит намери пак страницата и без да изпуска от ръце списанието, показа с пръст. После отиде до леглото си и остави внимателно книжката на полицата.

— Мисля си дали Бил го е видял — каза той. — Ние с него работехме на една нива. И двамата карахме трактори. Чудо приятел беше тоя Бил!

Колкото и да му беше интересно, Карлсън остана настрана от този разговор. Той продължаваше да гледа старото куче. Канди го наблюдаваше неспокоен Най-после Карлсън продума:

— Ти само кажи, и аз още сега ще видя сметката на тоя нещастник. Това неговото живот ли е? Не може ни да яде, ни да вижда, а и да ходи не може.

— Но ти нямаш пушка — рече с надежда Канди.

— Тука си прав. Но имам пистолет. Не бой се, нищо няма да усети.

— Я по-добре утре — каза Канди. — Нека почакаме до утре.

— За какъв дявол ще чакаме? — отвърна Карлсън, отиде до леглото си, измъкна отдолу една торба и извади от нея пистолет. — Нека се свърши веднъж за винаги — додаде той. — Не можем да спим от неговата воня. — Той пъхна пистолета в задния си джоб.

Канди дълго гледа Слим с надежда, че присъдата ще бъде отменена. Но Слим не я отмени. Тогава Канди каза тихо, отчаяно:

— Е, хайде... изведи го.

Той изобщо не погледна кучето. Легна на кревата, кръстоса ръце под главата си и се вторачи в тавана.

Карлсън извади каишка от джоба си. Наведе се над кучето и го върза за врата. Всички, освен Канди, бяха отправили поглед към него.

— Хайде, пиле, хайде — каза той меко. После се обърна към Канди, сякаш за прошка: — Нищо няма да усети.

Канди нито помръдна, нито му отговори. Карлсън потегли каишката:

— Хайде, пиле.

Старото куче се изправи едва-едва и тръгна, теглено леко от каишката.

— Карлсън! — повика го Слим.

— Да?

— Знаеш си работата, нали?

— Какво искаш да кажеш, Слим?