Джон Стайнбек - За мишките и хората

Известно време Слим мълча.

— Нищо не й беше сторил, а? — попита най-после той.

— Нищо, разбира се. Само я беше уплашил. И аз да съм, ще се уплаша, ако той ме сграбчи. Но нищо не й беше сторил. Искал само да попипа червената й рокля — както все иска да пипа и да гали твоите кутрета.

— Не е лош той — каза Слим. — Аз отдалеч подушвам лошия човек.

— Как ще е лош? И винаги е готов да изпълни каквото му...

В този миг Лени влезе в помещението. Беше наметнал синьото си дънково сако и пристъпяше прегърбен.

— Здрасти, Лени — извика му Джордж. — Е, какво ще кажеш за кученцето?

— Кафяво с бяло, точно каквото исках — отвърна Лени на един дъх.

Той отиде право към леглото си, легна с лице към стената и присви крака. Джордж веднага остави картите.

— Лени! — извика той строго.

Лени поизви глава и го погледна през рамо.

— А? Какво искаш, Джордж?

— Казах ти да не внасяш кутрето тука.

— Какво кутре, Джордж? Нямам никакво кутре. Джордж отиде бързо при него, сграбчи го за рамото и го обърна срещу себе си. След това протегна ръка и взе кутрето, което Лени беше скрил в скута си.

Лени скочи веднага.

— Дай си ми го, Джордж.

— Още сега занеси кученцето, където му е мястото! — каза Джордж. — То трябва да спи при майка си. Искаш да го умориш ли? Ами че то едва снощи се е родило, а ти си го помъкнал. Върни го веднага или ще кажа на Слим да не ти го дава!

Лени протегна умолително ръце.

— Дай си ми го, Джордж. Ще го върна. Аз нищо нямаше да му направя. Истина ти казвам. Исках само да го погаля малко.

Джордж му подаде кученцето. — Добре. Хайде, върни го бързо и да не си го взел вече оттам! Ще го умориш като нищо.

Лени просто изхвърча от стаята.

Докато ставаше всичко това, Слим не се и помръдна.. Сега спокойните му очи проследиха Лени, докато излизаше.

— Боже мой, същинско дете! — възкликна той.

— Да, същинско дете — потвърди Джордж. — И е безобиден като дете, само дето е много силен. Бас държа, че няма да се върне да спи тук тая нощ. Ще легне при кучетата в обора. Е, нищо, нека легне. Никому няма да пречи.

Навън беше вече почти съвсем тъмно. Старият Канди, прислужникът, влезе и се отправи към леглото си, а след него се дотътри и старото му куче.

— Здрасти, Слим. Здрасти,, Джордж — поздрави той. — Не играхте ли на подкова?

— Не обичам да играя всяка вечер — отговори Слим. — Да има някой от вас глътчица уиски? — попита Канди. — Нещо ме свива стомахът.

— Аз нямам — каза Слим. — Па и да имах, щях да си го изпия. А и никакъв цяр за стомах не ми се намира.

— Страшно ме свива — рече Канди. — От тая проклета ряпа ще да е. Знаех си аз, че така ще стане, ама защо ядох?

От притъмнелия двор влезе Карлсън. Той отиде до другия край на помещението и запали втората лампа.

— Тука е по-мрачно от ада — каза той, — Бива си го черния, ей, как само нанизва подковата!

— Много е добър — потвърди Слим.

— И още как! — възкликна Карлсън. — Играе ли той, друг не може да спечели... — Той млъкна, поду-ши-подуши въздуха и погледна старото куче. — Леле, как вони! Изкарай го оттука, Канди! Нищо не вони тъй, както старо куче. Ще трябва да го изпъдиш.

Канди се превъртя до края на леглото си, пресегна се и погали престарялото куче.

— Нали съм все с него, не го усещам, че мирише — заоправдава се той.

— Бе ти не усещаш, ама питаш ли мен? — отвърна Карлсън. — Тая воня се носи тука даже когато го няма. — Той приближи тромаво кучето и се наведе над него. — Останало е без зъби. Цяло се е схванало от ревматизъм. Нямаш вече полза от него, Канди. Пък и то няма полза от такъв живот. Що ли не вземеш да го застреляш?

Старецът трепна.

— Не думай! Знаеш ли откога го имам? Още беше кутре. Пасъл съм овце с него. Като го гледаш сега, няма да повярваш, но беше най-доброто овчарско куче.

— Знам едного в Уийд, който имаше еърдейл и с него пасеше овцете — каза Джордж. — Научило се покрай другите кучета.

Карлсън продължи натиска.

— Слушай, Канди, тоя стар пес само се мъчи. Ако го изведеш и му гръмнеш тук, в тила — той се наведе и посочи, — ей тука на, то няма и да разбере.

Канди се огледа нещастен.

— Не — рече тихо той. — Не, това не мога да направя. Знаете ли откога го имам?

— За нищо не го бива вече — настояваше Карлсън.- И мирише, та се не трае. Слушай какво ще ти кажа — остави аз да свърша тая работа, а? Тогава няма да ти тежи.

Канди спусна нозете си от леглото и почеса нервно белите си бакенбарди.

— Толкова съм свикнал с него — каза тихо той. — Отгледал съм го от кутре.