Джон Стайнбек - За мишките и хората

— Снощи се окучи — отговори Слим. — Изтърси ги девет. Аз веднага удавих четири. Не може ги изхрани толкова много.

— И ти останаха пет, а?

— Толкова. Оставих най-едрите.

— Какви, мислиш, ще излязат?

— Де да знам — отвърна Слим. — Май ще го докарват на овчарски. Като се беше разгонила, около нея се навъртаха все овчарски псета.

— Та казваш пет, а? — продължи Карлсън. — Ще ги оставиш ли и петте?

— Де да знам. Трябва да ги оставя известно време, докато й избозаят млякото.

— Виж какво смятам, Слим — подхвана замислено Карлсън. — Това куче, на Канди е толкова старо, че едва се влачи. Пък мирише, та се не трае. Влезе ли тук, по два-три дни помещението не може да се отмирише-Защо не накараш Канди да застреля старото си куче, па му дай да отгледа някое от кутретата, а? Това неговото вони от една миля. Зъби няма, сляпо е, кажи-речи, едва яде. Канди го храни с мляко. И как иначе — То нищо не може да сдъвче.

Джордж се вглеждаше напрегнато в Слим. Внезапно навън заби желязно клепало — изпърво бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато отделните удари се изгубиха в един непрекъснат звън. Клепалото престана Да бие тъй внезапно, както бе и започнало.

— Хайде, време е за обед — каза Карлсън.

Навън се разнесе глъчка — минаваха група мъже.

Слим стана бавно, с достойнство.

— Вие двамата побързайте, докато все още има нещо за ядене. След минутка нищо няма да остане.

Карлсън отстъпи, за да пусне Слим пред себе си, след което двамата излязоха.

Лени гледаше възбудено Джордж. Джордж събра картите в безредна купчина.

— Ясно!

каза той. — Чух го много добре. Ще го попитам.

— Кафяво с бяло! — извика възбудено Лени.

— Хайде да обядваме. Не знам дали има кафяво с бяло.

Лени не се помръдна от леглото си.

-Питай го още сега, Джордж, да не удави още някое.

— Ще го питам. Хайде, вдигай се. Лени стана и двамата тръгнаха към вратата. На излизане се сблъскаха с Кърли.

— Жена ми да е идвала тук? — попита гневно той.

— Идва преди около половин час — отвърна студено Джордж.

— За какъв дявол е идвала?

Джордж стоеше мълчалив и наблюдаваше разгневения Кърли. После отговори натъртено:

— Каза, че търсела вас.

Кърли сякаш за първи път забеляза Джордж. Святкащите му очи измериха неговия ръст, дължината на ръцете, тънкия му кръст.

— Е, и накъде отиде? — попита най-после той.

— Де да знам — каза Джордж. — Не съм я следил. Кърли го изгледа навъсено, обърна се и хукна навън.

— Боя се, че някой ден ще се вкопча с това говедо — каза Джордж. — Не мога да го гледам. Леле. окъсняхме! Хайде, че нищо няма да остане за ядене.

Двамата излязоха. Слънцето хвърляше тясна ивица светлина на пода под прозореца. До тях долиташе тракане на чинии.

След миг престарялото куче влезе, куцукайки, през отворената врата. То се заозърта с благите си полуслепи очи. Подуши въздуха, след това легна и сложи глава върху лапите си. Кърли пак цъфна на вратата и огледа помещението. Кучето вдигна глава, но щом Кърли се махна, отново я сложи между лапите.

Макар че прозорците на спалното помещение пламтяха от пожара на залеза, вътре цареше полумрак. Навън играеха на подкова и през отворената врата сегиз-тогиз долитаха звънтенето на подковата и одобрителни или присмехулни подвиквания.

Слим и Джордж влязоха заедно в помещението. Слим се пресегна над масата и запали електрическата лампа с тенекиен абажур. Масата веднага блесна от светлината, която конусообразният абажур насочваше право надолу, но ъглите на помещението все тъй тънеха в полумрак. Слим седна на един от сандъците, а Джордж се намести срещу него.

— Това не ми коства нищо — каза Слим. — Така и така щях да удавя повечето от тях. Няма за какво да ми благодариш.

— За тебе може да е нищо, но за него е много нещо — отвърна Джордж. — Просто не знам как ще го накараме да се прибере да спи тук. Той ще иска да спи при тях в обора. Не знам как ще го спрем да не се намъкне в сандъка при кутретата.

— Това не ми коства нищо — повтори Слим. — Но да ти кажа, ти беше прав за него. Може да не му сече главата, но не съм виждал такъв работник. Едва не умори човека, с когото работеше. Никои не може да издържи на неговото темпо. В живота си не съм виждал такъв як човек.

— Само кажи на Лени какво трябва да върши, и той ще го свърши — каза гордо Джордж. — Виж, сам не може да се сети какво да работи, но наредиш ли му — край.

Навън подковата издрънча в желязното колче и се разнесоха одобрителни гласове. Слим се поотдръпна назад, тъй че светлината да не пада на лицето му.