Джон Стайнбек - За мишките и хората

— Не съм искал! — извика Лени. — Не исках да му сторя нищо лошо.

— Карлсън, запрягай! Ще го откараме в Соледад, да го оправят.

Карлсън се завтече навън. Слим се обърна към вайкащия се Лени.

— Ти не си виновен — зауспокоява го той. — Тоя мухльо си го търсеше. Но какво беше това чудо! От ръката му, кажи-речи, нищо не е останало.

Слим изтича навън и след малко се върна с канче вода, което поднесе на Кърли.

— Слим, дали ще ни изхвърлят сега? — попита Джордж. — Точно когато най ни трябват пари. Дали бащата на Кърли няма да ни изрита?

Слим се усмихна под мустак и коленичи край Кърли.

— Свести ли се, че искам да ти кажа нещо? — попита той.

Кърли кимна.

— Тогава слушай — продължи Слим. — Все едно, че ръката ти е смазана от машина. Ние никому няма да кажем за случилото се, а вярвам, и ти ще си траеш, Но само смей да направиш нещо, че да уволнят този човек, ще разправим на всички и ще станеш за смях на хората.

— Бъди спокоен — каза Кърли. Той избягваше да гледа Лени.

Навън изскърцаха колелета. Слим помогна на Кърли да стане.

— Хайде, мърдай! — рече той. — Карлсън ще те заведе на доктор. — После помогна на Кърли да излезе.

Шумът от колелетата замря. След малко Слим се върна. Той погледна Лени, който все още стоеше свит страхливо до стената.

— Я да ти видя ръцете — каза Слим. Лени протегна ръце.

— Велики боже! — възкликна Слим. — Дано някога не се нахвърли срещу мен!

— Лени просто се беше уплашил — заобяснява Джордж. — Не знаеше какво да направи. Нали ти казах, че човек не трябва да се захваща с него? Не, май че на Канди казах.

Канди кимна сериозен.

— Точно така — рече той. — Отзарана, когато Кърли се заяде с приятеля ти, ти каза: „По-добре да не се заяжда с Лени, да не му се случи нещо.“ Точно тъй каза.

Джордж се обърна към Лени:

— Ти не си виновен. Успокой се, няма защо да се плашиш. Слушай какво ти думам. Я по-добре иди в умивалнята да се измиеш, че приличаш на дявол.

Разкървавената устна на Лени се усмихна.

— Не исках да създавам главоболия — каза той и тръгна към вратата. Но преди да стигне до нея, се обърна: — Джордж?

— Какво искаш?

— Ще ми дадеш ли да гледам зайците, Джордж?

— Разбира се. Не си сторил нищо нередно.

— Не исках да правя бели, Джордж.

— Добре де, хайде сега, пръждосвай се в умивалнята!

Негърът Крукс, конярят, спеше в сарачницата — малка стая, лепната за обора. От едната страна на стаичката имаше квадратен прозорец, а от другата — тясна дъсчена врата, която водеше в обора. Леглото на Крукс представляваше дълъг плитък сандък, напълнен със слама и покрит с одеяла. До прозореца имаше закачалки, по които висяха покъсани хамути, оставени за поправка, и нови кожени ремъчки. Под самия прозорец стоеше масичка с инструменти — извити ножове и игли, кълбета ленени конци, малка ръчна замба. На закачалки висяха и поводи, един разпран хамут, чийто пълнеж се подаваше тук-там, тегличен синджир със скъсана предпазна кожа. И Крукс имаше над леглото си сандък от ябълки, на който бяха наредени шишета с лекарства — както за самия него, така и за конете. Тук бяха сложени и кутии със смазка за седла, както и една омацана кутия с катран, от която се подаваше дръжката на четка. По пода се виждаха пръснати разни лични принадлежности. Тъй като живееше сам, Крукс можеше да си позволи да оставя нещата си неприбрани; а тъй като беше коняр, имаше по-постоянна работа от другите работници и бе насъбрал повече лични вещи, отколкото би могъл да мъкне на осакатения си гръб.

Крукс разполагаше с няколко чифта обувки, чифт гумени ботуши, голям будилник и едноцевна ловна пушка. Освен това имаше и книги: покъсан речник, оръфан екземпляр от гражданския кодекс на Калифорния за 1905 година, изпомачкани списания и няколко омазани томчета. Всичко това беше подредено на специална полица над леглото. На един пирон до нея висяха големи очила със златни рамки.

Стаята беше пометена и чиста, тъй като Крукс бе човек честолюбив и със самочувствие. Той спазваше необходимата дистанция между себе си и другите и искаше и те да я спазват. Гръбнакът му бе осакатен, та ходеше превит наляво. Дълбоко хлътналите му очи издаваха силен блясък. Дълбоки бръчки прорязваха слабото му черно лице, а тънката му присвита уста, по-светла от лицето, носеше печата на страданието.

Беше събота вечер. През отворената врата на стаичката се чуваше как конете в обора шават насам-натам, потрепват копита, хрупат сено и теглят синджирите си. Малката електрическа крушка в стаята на коняря хвърляше слаба жълтеникава светлина.