Джон Стайнбек - За мишките и хората

Крукс седеше на леглото си. Отзад ризата му бе измъкната от панталоните. В едната ръка държеше шише с лекарство, а с другата разтриваше гърба си. Сегиз-тогиз капваше по няколко капки от лекарството в розовата си шепа, бръкваше под ризата и пак разтриваше. По едно време притисна с ръка гърба си и потрепера.

Лени се беше приближил безшумно и сега стоеше на прага, изпълнил с едрата си фигура едва ли не цялата рамка на вратата. Отначало Крукс не го забеляза, но когато вдигна очи и го видя, той се наежи и намръщи.

Лени се усмихваше безпомощно, опитвайки се да завърже приятелство.

— Нямаш право да влизаш в стаята ми! — каза остро Крукс. — Това тук е-моята стая. Никой няма право да влиза тука.

Лени преглътна и се усмихна угоднически.

— Нищо лошо не правя — каза той. — Дойдох само да погледна кученцето си и видях, че при тебе свети.

— Та нямам ли право да светя? Хайде сега, махай се от стаята ми. Мене не ме искат в спалното помещение, и аз не искам да влизат тук.

— Защо не те искат? — попита Лени.

— Защото съм черен. Те си играят карти там, а аз не мога да играя, защото съм черен. Казват, че мириша. Аз пък ще ти кажа, че и вие ми миришете.

Лени плесна безпомощно едрите си ръце.

— Всички отидоха в града — каза той. — Слим, Джордж, всички. Джордж заръча да стоя тук и да не правя бели. Видях, че при тебе свети и...

— Е, какво искаш?

— Нищо. Видях, че свети, та си рекох дали не може да поседна при теб.

Крукс се втренчи в Лени, после посегна към пирона, откачи очилата, сложи ги на розовите си уши и пак се втренчи.

— Не мога да разбера какво правиш в обора — каза той. — Ти не си мулетар. А другите работници няма защо да влизат в обора. Нямаш работа при конете и мулетата.

— Зарад кутрето — рече Лени. — Дойдох да си видя кутрето.

— Иди го гледай тогава. И не влизай там, дето не те искат.

Лени престана да се усмихва. Пристъпи една крачка в стаята, но после се сети и пак отстъпи към вратата. — Аз вече погледах кутретата. Слим каза да не ги галя много.

— Ти току ги разнасяш нагоре-надолу. Чудно, че кучката все още не ги е пренесла другаде.

— Хайде влез и постой мъничко — рече той. — Тъй и тъй не мога да се отърва от тебе. — Сега тонът му беше малко по-дружелюбен. — Та казваш, отидоха в града, а?

— Всички освен стария Канди. Той си седи в спалното и току остри молива и пресмята. ;

Крукс намести очилата си и попита: .

— Пресмята ли? Че какво толкоз пресмята?

— За зайците — почти изкрещя Лени.

— Ти си малко така — рече Крукс. — Смахнат си до немай-къде. За какви зайци разправяш?

— Зайците, дето ще завъдим и дето ще ги гледам! ще им режа трева, ще им давам вода и тъй нататък-

— Смахнат човек — каза Крукс. — Прав си е приятелят ти, че те държи по-далеч от хората.

— Да не мислиш, че те лъжа? — каза спокойно Лени. — Ще стане, както сме го намислили. Ще купим една ферма и ще си живеем царски.

Крукс се намести по-удобно на леглото си.

— Седни де — покани го той, — Ей там, на сандъчето с клинците.

Лени се сви на сандъчето.

— Мислиш, че те лъжа — каза той, — но това е истина. Истина от край до край- Питай Джордж, ако искаш.

Крукс подпря брада на розовата си длан.

— Вие с Джордж все наедно се мъкнете, а?

— Разбира се. Дето и да отидем, все сме заедно.

— Понякога той говори нещо — продължи Крукс,- а ти не разбираш дори за какво става дума. Така ли е? — Той се наведе напред, пронизвайки Лени с дълбоко хлътналите си очи. — Така ли е?

— Така... Понякога.

— Той си говори, а ти не разбираш за какво става дума, нали?

— Така е... понякога. Но... не винаги, Крукс се наведе още по-напред.

— Аз не съм Юга — подхвана той. — Роден съм тук, в Калифорния. Баща ми имаше птицеферма с десет акра земя. Белите дечурлига идваха у нас да си играем, а понякога и аз ходех у тях; някои бяха много мили. А на баща ми, кой знае защо, това не му харесваше. Тогава не разбирах защо беше против, но сега знам. — Той се подвоуми и когато заговори пак, гласът му беше по-мек: — Цели мили наоколо нямаше негърско семейство. В тази ферма например и сега няма друг чернокож освен мене, а в Соледад има само едно негърско семейство. — Той се засмя. — Ако съм казал нещо, какво пък, казал го един нищо и никакъв негър.

— Колко време им трябва на кучетата да порастат, че да мога да си ги галя колкото искам? — попита Лени. А Крукс пак се засмя.

— Човек може да ти говори каквото ще, без да се бои, че ще се разприказваш. След две седмици са готови. Та Джордж си знае работата. Той си говори, ама ти нищо не разбиращ. — Крукс се наведе развълнуван. — А сега се е разбъбрал един нищо и никакъв негър, при това с крив гръбнак. Все едно, че нищо не казва, нали? Но ти и без това няма да запомниш дума. Колко пъти съм виждал: говори човек другиму, а оня нито го чува, нито го разбира, но това няма значение. Въпросът е да се раздумват или пък да си седят ей така, по двамка. Другото няма значение, няма значение! — Възбуждението му бе стигнало дотам, че той се тупна с ръка по коляното. — Джордж може да ти говори вятърничави приказки, това няма значение. Важното е, че говори на някого. Че си има другар. Там е работата. — Той млъкна. После продължи тихо и убедително: — Да речем, че Джордж не се върне вече. Представи си, че духне нанякъде и не се върне. Какво ще правиш тогава?