Емилио Салгари - Тронът на фараона

След малко се спусна на път и ръководената от Ато ладия на Миринри. Този ден плуването мина без всякакво приключение. Малко преди мръкване ладията плуваше във водите на ползуващия се с такава лоша слава Остров на сенките, дето коварната Нефер трябваше да предаде Миринри в ръцете на безпощадните му врагове.

Внезапно, по непонятна причина, ладията започна да се навежда на една страна и да потъва. На палубата настана паника. Нямаше никаква възможност да се спаси ладията. Хората скачаха във водата и плуваха към брега.

И когато луната изгря — група хора, в които нашият читател без труд би познал героите на нашия разказ, се промъкнаха сред тайнствените развалини на нубийския храм, като скитаха из алеи от сфинксове и обелиски. Те отиваха към централната зала на храма.

— Да си кажа правото — шепнеше Ато на ухото на Оунис, когато се промъкваха сред мълчаливите, със загадъчна усмивка сфинксове, — не ми се харесва всичко това. Не ми се харесва, не ми се харесва! Боя се от нов капан. Защо мълчиш, мъдрий?

— Ще разберем по-късно! — сви рамене Оунис. — Но какво ни оставаше да правим, когато ладията ни потъна? Проклятие! Аз още не мога да се опомня от преживяното! Как можа да стане това? Корабът ти изглеждаше такъв здрав! Между хората ти няма ли изменници?

— За това се обзалагам! Корабът беше здрав и измяна не е имало в нашата среда, но тя се е промъкнала отвън и е погубила кораба ни: навярно през нощта някой от екипажа на тази проклета котешка ладия е доплувал и пробил няколко дупки на дъното на ладията ни, като ги е замазал с вещество, което лесно се размива.

— За наше щастие, добре че наблизо беше този остров.

— Или за наше нещастие! — намръщено избъбри Ато.

— Но тук не се вижда никой. Островът е пуст.

Действително нищо не говореше, че на Острова на сенките съществуват хора. И тишината на вълшебната нощ беше нарушавана само от шума на стъпките на странниците и от гласовете им.

— Ти като че и преди си била тук, Нефер! — казваше вървящият наред с нея Миринри. — Ти вървиш тъй спокойно, тъй уверено, като че ли тук ти е познато всяко стъпало и всяка зала.

— Всички храмове в Египет, Миринри, се строят по един същ план — отговори спокойно девойката. — Но ела тук! Ей сега ще се стъмни. Тук е тясно да вървим редом, върви напред, господарю мой.

Без да се грижи дали тя го следва, Миринри бързо измина плуващия в мрак коридор, отправяйки се към слабо светещия в далечината вход на голяма зала. Като направи няколко крачки по пода на залата, Миринри се огледа и веднага извика:

— Но де си… Нефер?

И наистина девойката я нямаше. Тя беше изчезнала като сянка, като призрак. В залата, страхливо притискайки се един до друг, стояха въоръжените негри-гребци на потъналата ладия. Наред с тях стоеше Оунис и закаленият воин Ато. Но Нефер я нямаше.

— Назад! В коридора! Това е капан! — извика Ато. Но изходът в коридора не се виждаше вече, също като че невидима ръка беше затворила вратите, като им беше отрязала единствения път към външния свят.

— Търсете вратата! Чупете! Удряйте! — изкомандва, без да губи кураж, Оунис.

Но не беше така лесно да се изпълни заповедта му: очевидно вратата на коридора се затваряше с остроумен механизъм — огромен каменен блок, цяла скала и краищата бяха така прилепнали, че не се образуваше ни Най-малък отвор.

— Предаде ни, погуби ни тази проклета жена! — изтръгна се от гърдите на Оунис.

— Но какво е това? О, богове! Мъртвите стават от гробовете! Озирис, помогни ни! — извика Ато, като бясно удряше с меча си по гранитните стени.

— Магия! Призраци! — викаха в хор негрите. Но виковете веднага замлъкнаха и се смениха с дълбоко мълчание: всички стояха и не смееха да се помръднат и да откъснат поглед от фантастичното зрелище.

По стените на залата, сред масивни квадратни колона, имаше изсечени от цели каменни блокове мрамор и гранит саркофази, затворени с тежки капаци. И в миг тези капаци се отхлупиха и беззвучно паднаха на земята, а от ковчезите станаха призраци-сенки. Но странно: това не бяха призраци на страшни и безпощадни воини, а на млади, прелестни девойки в леки облекла.

Някъде отдалеч се донесе мелодичният глас на двойна флейта, която свиреше позната на Миринри мелодия — мотив на една от любимите песни на предателката Нефер.

Сетне изведнъж на прага между две колони, също като дивно изваяние, се показа, цяла залята от светлина, женска фигура в богати одежди, с тежки златни гривни на алабастровите си ръце, с огърлици от скъпоценни камъни на мраморните си гърди.