Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Нефер! Какво значи това? — скръбно извика Миринри.

— Предателка! Ти ще ми платиш с живота си за гибелта на фараона! — нахвърли се върху чародейката Ато, като издигна кинжала си.

Но Нефер презрително а гордо го погледна. И кинжалът падна от ръцете му.

— Нефер! Защо ни подмами тук? — питаше Миринри. — Защо ни излъга? Нима ти си ми враг?

— Аз? Как можеш така да мислиш? — отговори, пребледнявайки девойката, като сключи ръце на гърди.

— Но де сме ние? Какви са тези жени? — попита Оунис.

— Къде сте? На гости у мене, в пълна безопасност. А кои са тези жени? Дадени ми са на разположение от Хер-Хор по заповед на Пепи, жрици от храма на Изида. Коя съм аз? Посланица на Пепи, на която е поръчано да предаде в негови ръце младия син, на Тети — Миринри.

— Довърши предателството си! Викай убийците! Иде ще умрем като воини в бой! — каза Ато с искрящи очи и тежко дишайки.

— Това не би било трудно, Ато! — спокойно отговори Нефер, усмихвайки се на Миринри, който я гледаше с учудване и възторг. — Островът на сенките е пълен с воини на фараона. Пет големи ладии, препълнени с войска, чакат на брега. По един само знак от мен и тези палачи ще се нахвърлят върху ви. Но може би като виждате, че сте беззащитни, ще се предадете и ще станете мои пленници? Ха-ха-ха!…

И като слезе по мраморните стъпала на пода, тя с лукава усмивка хвана за ръка Миринри и го поведе след себе си. В същия миг се разтвори като по вълшебство едната стена на залата и цял поток светлина се вмъкна в отвора и пленниците видяха, че зад тази зала се намира друга, наредена с приказен разкош и приготвена за весело пиршество. До покритите с белоснежни покривки маси имаше разкошни кресла. На масите димяха блюда с най-разнообразни ястия, съдове от най-разнообразни стъкла и металически чаши за вино и разхладителни напитки. Гърмеше оркестър, пееше хор от хубави жени. И девойки се носеха във фантастичен танц, като едва докосваха с мрака мраморния под.

Миринри машинално зае мястото, което му показа чародейката. Неговия пример последваха спътниците му, поразени и озадачени.

— Аз съм хазяйката, а вие — моите гости! — каза Нефер, сядайки с Миринри. — Заповядайте!

И тя, смеейки се, даде знак на робините-прислужници да напълнят чашите с вино и да поднасят на гостите ядене.

— Нефер, Нефер! Аз не вярвам на очите и ушите си! — шепнеше Миринри. — Струва ми се, че спя, че съм в двореца на фараона…

— И че при тебе стои Нитокрис? — помрачи се лицето на чародейката и дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. Но тя скоро се справи със себе си. — Забрави грижите, приятелю. Пий, яж от всяко блюдо. Забрави за утрешния ден. Ти си уморен, трябва да си отдъхнеш. Ти си измъчен — трябва да се забравиш. Наслаждавай се сега. Може би сетне ти ще си спомниш този пир…

— Кога?

— Когато седнеш на трона на прадедите си и при тебе бъде Нитокрис, дъщерята на фараона! — отново въздъхна Нефер.

Като отпи една глътка от ароматното вино и като почувствува как то като огън се разля по жилите му, Миринри вдигна чашата:

— Пия в твоя чест, Нефер! Знаеш ли, че понякога ми се струва, че ти и Нитокрис сте едно и също!

— Когато мислите ти се объркват под влияние на виното? — с горчивина се отзова Нефер. — Не, не говори така, приятелю! Аз съм Нефер, просякиня, робиня. На мен ми е отсъдена гибел. На тебе — щастие, слава, могъщество, власт над великия Египет, двойната корана на Горния и Долния Египет. Но да забравим това, Миринри, до утре.

— Да забравим! — покорно отговори юношата, който всъщност едва се държеше от силна умора.

Във виното, подадено на гостите от прислужниците на Нефер, бе сипано някакво омайващо вещество, защото почти едновременно замлъкна несвързаният говор, склониха се уморените глави на осъдените на смърт пленници и сън завладя телата им. Затихна музиката, прекрати се пеенето. В залата се възцари полумрак. Бодърствуваше само един човек: това бе предателката Нефер.

Като погледна още веднъж втренчено лицето на задрямалия Миринри — то и в съня беше също така прекрасно, като изваян от длетото на изкусен скулптор образ на младия Озирис, Нефер със слаба въздишка стана и излезе от залата, като затвори вратата след себе си.

— Това си ти, Нефер? — извика я някой и зад една колона излезе насреща й мъжка фигура. При невярната светлина на две-три слабо светещи кандилца можеше да се види, че това е вече стар човек, облечен като върховен жрец на Изида, с гол череп, сбръчкано лице и две пълни с живот и енергия блестящи очи.