Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Но… те са в съюз с духовете!

— Моите магии са по-силни от тях, моят гняв е по-могъщ от тях.

— Аз… аз ще дойда с тебе, Нефер, в този храм! — горещо извика юношата.

— Добре! — отговори, замислено загледана в далечината, чародейката.

— Ти чу ли? — каза в това време Оунис на мълчаливия Ато.

— Навярно на острова се е поселила някаква секта, привърженици на неизвестен нам умиращ култ.

— Не е там работата! — нетърпеливо възрази Оунис — Важното е, че в храма действително могат да се окажат съкровища. И важното е да не ги завладее Пепи, чиято хазна вече е празна. Ние трябва да го изпреварим. Нашите спътници навярно ще са достатъчни, за да разпръснат всички жреци и алми, разиграващи ролята на царе, и да завладеят скъпоценностите. Аз реших да намерим този тайнствен остров. Нефер го знае.

— Както решиш, така да бъде — отговори безстрастно Ато.

Денят преваляше, а северният вятър, който пречеше на ладията на Миринри, все още не спираше. По повърхността на Нил тичаха къси сърдити мътнозелени вълни с блестящи пенести гребени. Тези вълни се разбиваха с непрекъснат ропот в гърдите на ладията и лижеха стръмните й бордове. Но люлеенето беше незначително, тъй че нищо не пречеше на пасажерите да прекарат цял ден на палубата.

Ато и Оунис се съвещаваха, обсъждайки какви предпазни мерки да вземат за осигуряване успеха на предполагаемата експедиция на Островът на сенките. Нефер и Миринри бодърствуваха и с жадни погледи се вглеждаха в бреговете по тази част на Нил.

— Охо! Славна плячка е получил днес тлъстият соук! Навярно той, като цар над другите земноводни, си избира само царствени късчета! — засмя се един от гребците, като показваше с ръка към близкия бряг. В същия миг до слуха на Миринри, който гледаше в друга посока, долетя странен звук: жално ревеше някакво навярно много голямо животно, но гласът му звучеше глухо.

— Какво е това? Какво се е случило? — заинтересува се юношата.

— Крокодилът е хванал за муцуната дошлата твърде близо до водата камила и я е завлякъл със себе си във водата! — късо отговори Оунис, като хвърли мимолетен поглед на разиграващата се сцена.

Тази сцена напомняше на Миринри друга: как той спаси от нападението на стадо такива гадини онази жена, която изгуби на крайбрежния пясък златния уреус. И той с неволна гордост каза на Нефер:

— Аз съм се борил със соук, много по-голям от този похитител на камилата и го убих с меч, като изтръгнах плячката му. Но тази плячка действително беше царска плячка!

— Тя беше дъщерята на Пепи! — пламнала като огън, каза Нефер с изменен глас. И сетне, треперейки с цялото си тяло, добави: — Разбира се, нея ти можеш да спасиш! А ако опасността застрашаваше мен?

— Тебе? Но тебе не те заплашва никаква опасност.

Едва Миринри произнесе тези думи, когато се случи нещо, което юношата не предвиждаше: Нефер, като се залюля, падна през борда и потъна в мътната вода, после, тялото й изплува, а вълна го отнесе към брега, покрит с рядка тръстика.

— Нефер, Нефер! — викаше Миринри. И преди Оунис да успее да съобрази какво става, смелият юноша, като хвана лежащия до нето тежък боен топор, скочи пръв водата и заплува към островчето, при чийто бряг ту потъвайки, ту изплувайки на повърхността се носеше тялото на чародейката.

— Моя… нещастний! — плесна с ръце Оунис. — На помощ! Спуснете лодка! Хвърлете котва! Ато! Мечът ми! Стрели!… Целете във всеки крокодил, който се появи! Мерете в очите! Но тежко ви, ако макар една стрела се докосне до тялото на моя… до тялото на фараона!

Лодката беше спусната във водата и Ато пръв скочи в нея. Оунис го последва. Стрелците държаха готови стрелите си, а гребците произвеждаха адски шум, удряйки с веслата по водата, за да отпъждат крокодилите. Но всичко това не можеше да предотврати опасността: крокодилът, като чу падането във водата на друго тяло, тялото на Миринри, за минута се спря в нерешителност, като че съобразявайки коя плячка е по-достойна за вниманието му, сетне се спусна към смелия юноша, който успя да се добере до брега и да загради с тялото си достъпа към безчувствената Нефер.

— Пази се, Миринри! — се разнесе печалният глас на стареца, обезумял от скръб.

На този вик се обади ликуващият победен глас на юношата: в същия миг, когато крокодилът беше разтворил ужасната си уста, за да се нахвърли върху Миринри, във въздуха блесна като мълния лезвието на топора и се впи в челюстите на чудовището. Смъртно раненото животно с яростен рев се отдръпна и изчезна в мътната вода, оставяйки кървава пенеста следа.