Емилио Салгари - Тронът на фараона

Девойката стоеше на кормилото на едва полюляващата се ладия с прострени на изток прекрасни алабастрови ръце с полузакрити очи и разпуснати по рамената копринени черни къдри.

Черна горяща (искрица се подаде над хоризонта.

Това беше само краят на изгряващото слънце. По небето се показаха огнени стълбове лъчи. Ра-Озирис излизаше от Царството на Тъмнината, побеждавайки Великата змия. Неговото светозарно чело с корона от лъчи се издигаше над света.

— Нещастие, нещастие! — шепнеше тя с побелели устни. — Две звезди около лъчезарния Ра-Озирис. Едната пламва с ярък пламък и се слива с него, божествения, а другата бледнее, гасне! Ти, фараоне, носиш в себе си велика радост, велико щастие за една женска душа, скръб и нещастие за друга!

Отново жален стон се изтръпна от гърдите на девойката и тя цяла потрепера.

Дискът на слънцето изплува над хоризонта, като заля с ясна светлина долината на Нил. По небето се носеше орляк ибиси. Мъглата се оттегли към планините.

— Приближава се ладия с платно. Внимание! — извика на излизащия от каютата Оунис стоящият на носа Ато.

И когато прекратилата заклинанията и гаданията си девойка мълчаливо и печално се разхождаше по палубата, на мястото, дето току-що звучаха заклинанията и молбите й, обърнати към древните египетски божества, стояха — напрегнато вгледани в далечината — трима души. Те бяха Ато, Оунис и сам Миринри. Те гледаха маневриращата голяма ладия, която, както изглеждаше, се стремеше да се приближи колкото може по-близо до ладията на младия фараон.

— Трябва да сме готови за бой. Тук има нов капан! — каза с тревожен глас Оунис.

Недалеч от ладията, носеща Миринри към Мемфис, се показа изведнъж друга, доста натоварела, но въпреки това движеща се значително бързо ладия с една мачта и огромно, прилично на огромна пеперуда платно.

— Ако се покаже макар и само един въоръжен човек на борда — стреляйте! Пригответе мечовете! — изкомандува с металически глас Оунис.

— Ти мислиш, мъдрий, че нашата ладия е застрашена от опасност от страна на този кораб? — учуди се Нефер. — Но, изглежда — продължи тя, — това са мирни хора. Прости търговци, а не пирати. Нима не виждаш, че те пътуват със стока, която сама се издава?

Оунис се вслуша и бръчките на челото му се изгладиха.

— Товар от свещени котки? — попита той. — Возят ги от низините на Нил, за да попълнят колекциите на някой храм. Може би наистина нашата тревога е напразна. Но кой може да гарантира, че между клетките с котки не се крият въоръжени воини, които само чакат случай да се приближат и да ни хванат в плен.

— Аз гарантирам! — гордо отговори Нефер с блестящи очи. — Аз виждам кормчията и самия господар на кораба. Няколко години поред те посещават тези брегове, като купуват от крайбрежните села свещени котки: в низините на Нил тази година върлува болест, която убива животните две-три седмици след Донасянето им, ето защо щамовете от тези места си купуват котки оттук.

Недоверчивият Оунис не напускаше меча от ръката си и както преди, следеше приближаващата се ладия, от която се носеше хор от разнотонни гласове: наистина цялата палуба на ладията беше отрупана с редове клетки от пръти и тези клетки бяха препълнени с ужасно мяукащи котки от разни величини и породи.

Никъде не се виждаше и следа от въоръжени хора само няколко гребци, които управляваха ладията, и един старец, облечен според закона, по който трябваше да се обличат хората, принадлежащи към класата на търговците, с набръчкано лице, съставляваха екипажа на „котешката ладия“. Оунис, като направи ръцете си като тръба, извика на приближаващите се:

— Кои сте вие? Защо плувате по следите ни? Нима Нил не е достатъчно широк?

— Ние сме мирни търговци! — отговори старецът, стоящ при мачтата. — Нищо не ни е нужно от тебе, о, господарю! Приближихме се отчасти случайно, отчасти с намерение… Макар на кораба да няма нищо ценно, но все пак малко ни смущава обстоятелството, че се приближаваме към Острова на сенките и съкровищата на царете на Нубия, а във водите, миещи острова, далеч не е спокойно всичко.

— Аз съм чувал това, но много отдавна! — тихо си каза Оунис.

— И освен това, макар да съм човек, изпълняващ всички изисквания и предписания на нашата религия и почитащ боговете — продължаваше търговецът, — все пак тази част от пътя аз бих желал да мина не сам. Защото, о, страннико, ти трябва да знаеш, че около Острова на сенките стават странни работи. Там е по-добре да плуват няколко ладии заедно, отколкото всяка сама да преплува опасното място. Но защо на тебе, о, господине, ти е неприятна моята близост?