Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Да я убием, да я удавим… — замислено промълви Оунис.

— Да. Друг изход няма. Тя е опасна.

— Почакай! — отзова се след минута колебание старият жрец. — Почакай! Ти чу ли разказа и за нейния произход?

— Приказки! Какво ни влиза в работата?

— Не. Аз вярвам, че в думите и има частица правда. И тогава… Кой знае? Може би на нея е съдено ща седи на престола редом с Миринри…

— Ти си готов да дадеш робиня за жена на твоя… на младия фараон? Чужденка?

— А ти знаеш ли, че ако очите й не подпалят огъня на любовта в сърцето на Миринри, кой ще владее неговата душа, сърцето, мислите и волята му? Дъщерята на Пепи! Той я е видял, той вече е влюбен в дъщерята на узурпатора, той вече е отровен от мечти по нея. И как мислиш ти — това не заплашва ли плана ни във неизмеримо по-голяма степен, отколкото приказките на тази девойка и опитите й да завладее любовта на Миринри?

Настъпи мълчание. Сетне Ато глухо се отзова:

— Ти си прав, както всякога. Нека става това, което е отсъдено! Наистина, и на мене самия би било тежко да вдигна ръка върху и.

А на кормилото, дето от време на време звънтяха струните на арфа, докосвани от нежните пръсти на Нефер — в полутъмата отново зазвучаха млади гласове.

— Ти знаеш миналото и бъдещето? — се допитваше Миринри. — Тогава кажи какво ме очаква?

— Велика кървава борба, опасности и тържество. Ти ще бъдеш господар на Египет.

— Аз чух това. Искам да зная подробности! — нетърпеливо каза Миринри.

— Добре, господине мой. Но… не сега! — каза Нефер. — Твоята съдба може да се познае само по лика на слънцето, по знаци и знамения, които дава великият Озирис, когато съдбата на простите смъртни могат да разкажат и бледните звезди.

— Собствената си съдба можеш ли да прочетеш по звездите? — полюбопитствува юношата.

— Да. Ето онази звезда — виждаш ли я? С нея е свързана моята съдба. Погледни колко е бледна, колко е печална тя! Виждаш? Тя пламна с червен огън. Кръв, кръв! О, богове! Гибел, гибел!

Девойката развълнувано скочи, простирайки ръце към небето. Звездата, която търсеше замисленият поглед на Миринри, изведнъж действително като че пламна, сетне се откъсна и потъна надолу.

— Гибел, гибел ме заплашва! Богове, за какво? — жално възкликна Нефер.

Тя се залюля и ако не беше Миринри да я хване — тя би паднала в бързотечащите води на Нил.

Няколко секунди юношата държа тялото й в силните си ръце, докато му се удаде да сложи безчувствената Нефер на скамейката и като не я изпущаше от обятията си, той и шепнеше с участие:

— Не вярвай! Ти си се излъгала. Ти няма да загинеш! Аз ще дам живота си, за да те спася!

— И ще пожертваш ли любовта си към онази? Към дъщерята на, Пепи? — прошепна скръбно девойката.

— Ти… ти ще бъдеш моя сестра. Кълна се, до края на живота ми ти ще бъдеш моя сестра!

Девойката не отговаряше. Едри сълзи се търкаляха по побледнелите й бузи.

— Така заповядват боговете. Да бъде тяхната воля — избъбри тя, като се освобождаваше от ръцете на Миринри.

— Иди да спиш. Там, в каютата, е приготвено твоето легло — каза Миринри.

Тя мълчаливо се повдигна и се смъкна в каютата. Отиде си и Миринри. На палубата останаха само Ато и Оунис. Старият жрец стоеше и гледаше хоризонта. Оунис напусна мястото си едва тогава, когато над хоризонта изплува зловещата звезда с кървава опашка — кометата.

След няколко часа, на разсъмване, на палубата на ладията отново се показа тънката фигура на красавицата Нефер. Този път прелестното й лице беше обвито — също като с облаче скръб — с полупрозрачна газова материя. В ръцете си, като че изваяни от велик скулптор, Нефер държеше няколко съда със странна форма, напълнени с разноцветни ароматни течности.

Като устреми замъгления си поглед към изток, дето гореше предвестницата на лъчезарното слънце — алената утринна зора, Нефер правеше заклинания, като се обръщаше към боговете-покровители.

— Себ! — викаше тя. — Ти, символ на майката на земята! Ноут, господар на Вечната тъма. Ноу, покровител и пазител на водите, и Нефтиз, пазител на праха на преминалите в страната на сенките! Ти, лъчезарний Озирис-Ра, и Хапи, дух на свещения поток на Нил! Чуйте ме, богове! Дайте ми да погледна на Майката-земя и да видя пътя в небесното пространство, но който се движи тя и какво ще стане с нея и с младия фараон Миринри!

Капка по капка падаше ароматната течност от древните тайнствени съдове във водите на Нил. И тези капки се разпръсваха, вятърът, предутринният прохладен зефир, разнасяше ароматната вълна и отнасяше в незнайни далечини мистичните думи на древното заклинание.