Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Ни най-малко! — отговори окончателно успокоеният Оунис.

— Благодаря! Ако само благосклонните богове не накарат да стихне духащият сага южен вятър, а го усилят, аз ще се понеса като стрела и ти не ще видиш вече ладията ми.

И наистина, ладията на търговеца, доставчик на свещени котки, движима от огромно странично платно, от резкия порив на вятъра, и веднъж беше отнесена на голямо разстояние от ладията на Миринри.

— Така е по-добре! — измънка Оунис, сядайки на мястото си и започвайки беседа с Ато по повод казаното от търговеца за опасностите при плаването по тази част на Нил сред лабиринт от гористи и каменисти островчета.

Но на неговото пожелание — добър и главно по-бърз път на котешката ладия не беше съдено да се изпълни: към обед южният вятър спря, известно време се възцари мъртво затишие, а сетне изведнъж със свиреп порив задуха северен вятър. И ако малката ладия на Миринри, макар и с голям труд, можеше да се движи напред, то тежката ладия на търговеца трябваше или да ес върне, или да се приюти край каменистите брегове на някое от островчетата.

Тъй или иначе, но котешката ладия не се показваше, а през това време ладията на младия фараон бавно се спущаше надолу по течението. На палубата й животът течеше по установен ред. Ато и Оунис през всичкото време със сериозни лица полугласно обсъждаха плановете на бъдещото въстание, а Миринри и Нефер, седейки на кормилото, прекарваха времето в разкази, прекъсвани от време на време от песните на девойката или звъна на струните на арфата й.

— Ти знаеш всяка извивка на брега на тази река, всяка горичка, всяко островче! — казваше Миринри, обръщайки се към Нефер. — Е, тогава разкажи ми за оня тайнствен остров, за който говореше търговецът на котки.

Нефер се замисли, като че ли си припомняше нещо. Тя полузатвори очи и сянката от дългите й копринени ресници падаше върху бузите й. Като помълча, тя заговори със странен, напрегнато звучащ глас. Изглеждаше, че пес някаква мистична песен, говореше заклинания, викаше от незнайни далечини чудни призраци като във фантастичен сън.

— Там, тъй близо оттук — звучеше решително гласът й. — Там долу, по течението, някога — само великият Озирис знае кога — каменна греда е преграждала пътя на стремящите се към морето светени вълни на Нил. И като стигнал до граничната скала, падали като водопад в бездънни дълбочини, вълните шумели, към небето се издигала красавица-дъга, мост от земята до небето.

Хиляди години са се разбивали в студените гърди на камъка огромно количество вълни, но дошъл денят на победата, стената рухнала, а само малко островчета оцелели. Оттогава Нил тече бавно и тихо на това място. Но оцелели пълни с тайнствен живот бездни, оцелели върху гребените горди стени от храмове, посветени на невидими богове, покровители на знойна Нубия. В тези храмове живеят, творейки мистерии в Чест на своите богове, потомците на тези, които са издигнали тези храмове. Те пазят неизчислими съкровища, оставени в тайниците на храмовете от господарите на Нубия, дошли от Горни Нил.

— Какви са тези съкровища? — попита Миринри.

— Почакай, о, господарю мой! — отговори Нефер. — Аз помня, помня толкова чудни разкази за тези тайнствени храмове, за странните хора, които са ги обитавали, и как тези хора, могъщи в своите тайни знания, са заповядвали на духовете на водата и на духовете на земята, като са извиквали тълпа призраци. Никой няма смелост да проникне в развалините на стария храм.

— Никой? — разпалено скочи Миринри, като че готвейки се веднага да се спусне след призраците.

— Почакай, о, господарю! — отново го спря девойката. — Имаше един юноша, силен като царя на пустинята, храбър като орел…

— Ти го познаваш?

— Да! Аз го познавах, защото хората, у които живеех, желаеха да му стана жена.

— А ти? Ти го обичаше?

— Аз? — трепна Нефер, хвърляйки странен поглед на младия фараон. — Защо ме питаш дали съм го обичала? Нима не ти е все едно?

Миринри сконфузено мълчеше, а Нефер, като наведе прекрасните си очи, продължи.

— Той чу за съкровищата на царете на Нубия. И веднъж, бродейки с мен по горещия пясък на брега на Нил, той ми каза, че или ще умре, или ще се добере до тези съкровища, макар да трябва да се бие за тях на живот или смърт с пазещите ги вампири-призраци.

— Той толкова ли те обичаше? — отново попита младият фараон.

Нефер сведе прелестната си глава.

— И той отиде да завладее тези съкровища! — продължи тя. — Когато отиваше, ми каза: „Чакай ме, аз ще се върна! Ще донеса буци злато, ще събера стотици и хиляди смелчаци и тогава ще заплувам по Нил, в страната на твоите прадеди. Нефер, ще изгоним от там воините на Пепи и ще възстановим разрушения град. Тогава ти ще бъдеш царица, Нефер!“ И той отиде на Острова на призраците, на острова на съкровищата.