Емилио Салгари - Тронът на фараона

— И там загина? И ти не го видя никога вече?

— Не. Аз го видях. Но той вече не ме видя.

— Той беше мъртъв?

— Не, той беше сляп! Но слушай, аз ще ти разкажа това, което научих от него, преди той да затвори слепите си очи навеки.

Островът бил пуст, нямало пито хора, нито призраци, когато смелият плувец приближил плитката си ладия до брега и стъпил на гранитната стълба, водеща към полуразрушения храм на кубинските царе.

Той се добрал до самото сърце на развалините, до дивния храм със стени, украсени с резби и изваяния, чийто език бил непонятен на смелия рибар. Той проникнал през мрачните коридори и се озовал в обширна зала, дето само ехото се обаждало на дръзкия зов.

И изведнъж залата била залята от светлина като от поток слънчеви лъчи. И оказало се, че тя била препълнена с безшумни като призраци хора в странни облекла. Юношата се спрял като закован. Краката му като че ли се сраснали с пода, ръката му, която държала изваден кинжал, безсилно увиснала, а очите му били приковани към човешка фигура, стояща пред него на стъпалата върху възвишение, подобно на жертвеник сред колони.

— О, богиня! — казал той и паднал на колене.

Пред него стояла с устремен върху му горящ поглед жена с неземна красота. Полупрозрачни дрехи обвивали стройното и тяло. Огромни скъпоценни камъни блестели с ослепителен блясък на благородното й чело и мраморните гърди.

— Защо дойде тук, смъртни? — с надменен глас произнесла тя, обръщайки се към юношата.

— Да ти се поклоня, о, богиньо — отговорил той с треперещ глас. — Да ти се поклоня и умра в краката ти, ако това ти е угодно!

Ясна усмивка се появила на прелестните устни на жената. Сребрист смях прозвучал под гранитните сводове.

— Твоите уста оскверни лъжа, о, дръзкий! — казала тя. — Аз знам делта на твоето посещение. Ти си се заклел пред една девойка да откраднеш и изсипеш в краката й съкровищата на храма! Ти дойде тук, гонен от две страсти: алчност към злато и любов към девойка. А сега?

— А сега аз се отричам от моята годеница! Не ми е нужно всичкото злато в света! — разпалено отговорил рибарят, простирайки ръце. — Аз по-рано не те познавах, о, богиньо. Аз бях сляп, бях безумец!

— Но ти още не си видял онези съкровища, които жадуваше душата ти. Погледни ги по-напред! Може би твоето „безумие“, както казваш, ще се върне.

И по неин знак робите сложили буци злато пред краката на юношата. Но той не гледал златото: той гледал стоящата пред него е цялата красота на своята младост жена. Те донесли направени от скъпоценен бронз и сребро съдове, сандъчета и сандъци и ги отворили. Там на купища лежали скъпоценни камъни, равни по красота на които не познава светът. Бисерите блестели, рубините също като капки кръв се червенеели и отразявали всички цветове на дъгата.

Но омаяният юноша не виждал тези съкровища: той виждал само очите на красавицата. И когато му подали огромен съд, напълнен догоре със скъпоценни камъни — той с един замах на силните си ръце изсипал ценното съдържание в краката на тази, която взела душата му.

И отново се засмяла тя със сребристия си смях. А сетне прозвучали думите й:

— Да бъде така, както ти искаш! Това, че ти предпочете моята красота пред тези съкровища, ти спаси живота. Върви си, отплувай към дома си! След три дни в полунощ ти ще се върнеш тук и ние няма вече никога да се разделим.

И подчинявайки се на нейната заповед, той се упътил към изхода на храма.

— Той се върна при тебе? — попита Миринри, жадно заслушан в разказа на Нефер.

— Да, той се върна при мен! — отговори чародейката. — Но когато той бил готов вече да отплува, силни ръце го хванали и съборили. Заобиколили го белобради жреци от храма. Един държал в ръце нажежен меден прът.

— Ти искаше винаги да виждаш нашата царица? — казал той злобно. — Добре! Твоето желание ще бъде изпълнено. Ничий образ не ще затъмни сега във въображението ти чертите на божественото лице!

И нажеженият прът бил забит първо в дясното, после в лявото око на нещастника.

А сетне същите силни ръце го развързали, вдигнали и хвърлили в лодката. И когато плуващи по Нил търговци на амфори, които го познавали, прибрали лодката му, безпомощно носена по течението, те го намерили на дъното й обезумял, бълнуващ за прекрасната принцеса и проклинащ злите жреци, като молел боговете да върнат зрението му. И тъй моят жених се върна при мен. Той се върна сляп, върна се безумен.

— Какво стана по-нататък? Разказвай, Нефер?

— Той умря. А аз… аз се заклех да отмъстя на тези, които го погубиха.