Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Магьосницата! Водят Нефер магьосницата! — раздадоха се в един миг викове от брега. — Довлечете я, довлечете магьосницата тук!

— Убийте, убийте я!

— Не, не я убивайте! По-добре да се позабавляваме с нея. Да извадим очите й! Да запалим гърдите й!

— Дайте горещите железа! Да сложим клеймо на заклинателката По нейна вина мрат мъжете и децата ни. Тя ни прави магии. Убийте я! — ревяха жените, като се трупаха около неподвижно стоящата до пламъка на огъня красива млада жена. Беше облечена с разкошни дрехи, сякаш бе дъщерята на фараона.

— Да мъчим, да мъчим магьосницата! Нека каже къде крие съкровището на храма. Златото! Де е златото? Говори, проклетнице! — ревяха гласове.

Миринри, който със страстно гневни очи на млад лъв наблюдаваше тази сцена, не издържа. Извади от пояса късия си меч, скочи, едва докосвайки се до борда, и се озова сред обезумялата тълпа.

Тълпата с вик се разбяга по всички посоки и на мястото остана само заклинателката. С един удар на меча си той разряза въжето, което стягаше ръцете й.

— Миринри! Назад! На ладията! Те ще те убият! — с пълен със смъртен страх глас завика Оунис.

Гребците побързаха да спуснат от ладията мост до пясъчния бряг. Юношата, като сграбчи младата жена, премина тичешком и тежко дишайки, отпусна тялото на спасената върху една от скамейките.

Пияните, като видяха, че целият екипаж на ладията се хвана за лъковете и стрелите, готов да им даде отпор, не се решиха да се приближат до нея. Но и сред тях се появиха много въоръжени с лъкове мъже. Забръмчаха тетива, засвистяха стрели, носейки се със зловещо фучене над главите на хората в ладията. И изведнъж… Заклинателката, която лежеше с полуотворени очи, скочи, изправи се и простирайки ръце към тълпата, извика със звучащ тържествено и страстно глас:

— Заклинам ви! На вашите глави, на жените и децата ви да падне моето проклятие! Духовете на огъня да запалят селищата ви! Духовете на земята да отровят кръвта ви и водите на Нил, разгневени от вероломството ви, да потопят вас и вашите жилища. Боговете на вятъра боговете на бурите да разнесат по четирите краища на света гробовете на вашите бащи! Наказание, страшното наказание на небето да падне върху вас дето се осмелихте да вдигнете ръка. И на кого? Аз чувствувам, аз усещам близостта на Озирис, на Великия, на Безпощадния! Кръвта на бога тече в жилите на младия лъв, който ме изтръгна от устата на подли хиени, страхливи чакали. Фараон, фараон!

И заклинателката падна като подкосена, а изплашената от проклятията й тълпа от поклонници на богиня Баст се разбяга.

Оунис, едва дочул последните думи на заклинателката, скръцна със зъби, спусна се към безчувственото й тяло и вдигна ръка, в дланта му блесна кинжал, готов да порази жената.

Но Миринри успя да предотврати удара.

— Защо искаш да я убиеш? — каза той, като я пазеше с гърдите си.

— Тя… ни издаде!

— Тя ни спаси — каза Ато. — Тези негодяи биха ни обсипали със стрели. А сега…

— Ние сме свободни! — извика един от гребците. И наистина пътят към свободната вода беше прочистен, ладията се плъзна между две зелени стени от мрежа и се озова на простора.

Оунис наведе глава, отпусна ръка, сложи кинжала между гънките на пояса си и слезе в каютата, мърморейки нещо. Когато отново излезе на палубата, при светлината на месеца видя, че спасената от Миринри заклинателка с арфа в ръце стоеше в краката на младия фараон.

— Благословен, сто пъти благословен Бели Нил! — пееше заклинателната. — Ти, който даваш живот на редната страна, ти, който оплодотворяваш земята, веселиш погледа на овчаря, земеделеца, воина и жреца. Щастлив си, Нил: твоите струи носят към трона младия фараон!

Миринри стоеше близо до заклинателката и слушаше песента й.

Лунна светлина заливаше долината на Нил, заобиколена с каменисти чуки и тук-там украсена с къдрави палмови горички. Мяркаха се развалини на изоставени храмове, селища на рибари и каменари, мирно заспали в този нощен час.

А ладията носеше младия фараон към царствения Мемфис. Бавно се плъзгаше надолу по течението, подгонвай а ту от слабите пориви на южен ветрец, ту от ударите на веслата на гребците, които тананикаха в такт с ударите на веслата монотонна песен. Но тяхната песен не пречеше на песента на Нефер, а й помагаше да изпъква по-ясно. Хорът на гребците стана фон, на който дивният, пълен със страст, скръб и мечта за щастие глас звънтеше, трептеше и ридаеше ликуващ.