Емилио Салгари - Тронът на фараона

— Опасност? Каква? От какво? — живо извика Миринри, като измъкна с бързината на мълния остро наточения си меч и зорко заоглежда околността.

— Погледни към този хълм! — каза жрецът.

— Царят на пустинята! — извика Миринри, но в младия му глас нямаше и сянка от страх.

Като направи две крачки напред и издигна нагоре блестящия на слънцето меч, юношата извика във войнствен екстаз:

— Насам, към мен, царю на хищниците! Да си премерим силите! Нека боговете на Египет решат кой е по-достоен за победи: ти или бъдещият фараон.

Като че отзовавайки се на дръзкия вик на човека, огромният лъв с могъщ скок прелетя разстоянието, което го делеше от Миринри, и приклекна на няколко крачки от него. Бляскаше с очи и ровеше каменната почва със страшните си нокти. Но като срещна пламенния поглед на младежа, хищникът запълзя по земята, обикаляйки жертвите, за да се хвърли върху им откъм гърба.

Оунис и Миринри стояха с притиснати един до друг гърбове и с извадени срещу звяра мечове.

Така изминаха няколко мъчителни мига. И изведнъж, като изпусна кратък и хриплив рев, лъвът се хвърли върху Оунис…

Във въздуха се мярна жълта грамада, която се стовари върху стария жрец.

Но Миринри, бърз като мълния, не пропусна момента мечът му разцепи въздуха и се впи в тялото на лъва, като преряза единия му преден крак. Съборен, Оунис не беше успял още да се опомни, когато отново мечът на Миринри удари лъва, този път в хълбока. Хищникът се търкулна по земята, облян в кръв. А Миринри, спокоен и студен, с изопната напред ръка, чакаше.

За един миг звярът постави срещу меча могъщите си гърди, но този миг беше достатъчен за Миринри, чийто меч намери пътя към сърцето му.

— Аз победих! — извика юношата, като постави крака си върху още треперещото в предсмъртни конвулсии тяло на лъва.

Имаше нещо царствено в погледа и в цялата стройна, величествена фигура на красивия младеж, когато с високо издигната дясна ръка, в която държеше меча, гордо стъпи на победения господар на пустинята.

— Така да победиш и враговете си! — отзова се старият жрец. И сетне добави: — Озирис те покровителствува! Пази се да не го разгневиш, като пристъпиш законите му.

Юношата и старецът отново се скриха в подземието и тук беседваха златните надежди на бъдещето.

— Кога ще тръгнем за Мемфис? Аз горя от нетърпение, от желание да започна борба с узурпатора.

Юношеският глас, под сводовете на изсечената в недрата на скалата пещера, звучеше страстно, настойчиво и почти гневно.

— Почакай! Не е дошъл часът! — отговаряше му глухо гласът на старецът. — Почакай! Аз изпратих на приятели в Мемфис известие да бъдат готови. Твоите привърженици ни очакват и ще се погрижат да приготвят безопасно скривалище за младия фараон. Защото ти, Миринри, трябва да разбереш — Пепи не е лъв, който може да се повали с един или два удара на меча. Той е най-могъщият човек на Египет и ако неподготвен се спуснеш срещу него, ще получиш само гибел. Затова тази вечер трябва да изпълниш една моя молба.

— Каква? Казвай!

— Аз ще те заведа в сърцето на пирамидата на Великия Тети.

— На моя баща?

— Да, на твоя баща. Там в разкошен саркофаг, приготвен от изкусни ваятели, лежи прахът не на твоя баща, а на някакъв презрян, може би престъпник или дивак. Ти трябва да ми се закълнеш, че когато сложиш на челото си венеца на фараоните и вземеш в ръцете си скиптъра, ще се погрижиш в скъпоценната гробница да легне прахът на твоя баща.

— Кълна се в Тото, бога на отмъщението и гнева — извика юношата.

— Да вървим. Аз ще ти покажа как може да се проникне в сърцето на пирамидата на Тети.

— Ти имаш ключове?

Мимолетна усмивка премина по устните на Оунис.

— Всяка пирамида има, както съм те учил, няколко тайни входа, с помощта на които може да се проникне в разните й части! — каза той.

— Но ти си ме учил, че — тайният път към светая светих на пирамидите, там, дето ще лежи прахът на фараона, знае само той и никой друг и че никому, даже на родния си син, фараонът не открива тази тайна.

— Баща ти, умирайки в далечната дива пустиня, ми откри тайната си. Аз му дадох честна дума, че ще пренеса в пирамидата свещения му прах. Да вървим.

И отново юношата заскита по пустини и пясъци, катереше се по скали, пълзеше по извити подземни входове, под сводове, дето си бяха свили гнезда прилепи и кукумявки. И отново след дълго странствуване старият жрец с развълнуван глас каза:

— Тук! Ние стигнахме!