Емилио Салгари - Синът на червения корсар

— Трябва да сме се заблудили — рече объркан войникът. — Не видяхте ли оттук да минават някакви хора?

— На другия край на улицата преди малко се чуха бързи крачки — отвърна Мендоса.

— Тук ли живеете, господа?

— Да. В къщата, пред която стоим — отвърна фламандецът.

— След онези! — заповяда водачът. — Лека нощ, господа!

— Имаш великолепни хрумвания! — отбеляза фламандецът. — Поздравявам ви, Дон Арамейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Анжелис…

— И граф Алкала — добави гасконецът.

— И испански граф — добави Мендоса от своя страна.

— Какво ще правим сега? — попита фламандецът. — Наистина ли живеете тук?

— Нали ти казах — отвърна гасконецът.

— Вярно. Бях забравил. Все пак, трябва да живеете някъде.

— Нима нощно време ти спиш на улицата? — попита Мендоса. — Ти също така трябва да имаш някъде стая или каквато и да е дупка…

— Едва вчера пристигнах в града. Възнамерявах да пренощувам в оная пивница „При негъра“.

— Нашата къща е твърде далеч — рече гасконецът.

— Е, какво пък, краката ми са дълги.

— Тя е извън града, на брега на морето.

Фламандецът го изгледа недоверчиво.

— Хора, които са така смели — каза той, — не могат…

— Какво искаш да кажеш? — запита гасконецът, силно намръщен.

— Да бъдат авантюристи като мен.

— Тогава ти трябва да си много богат.

— Посъбрах малко злато в мините на Коста Рика. Гасконецът погледна Мендоса.

— Добър новобранец — рече баскът.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Барейо.

— Бих последвал хората, които така умело боравят с шпагата, с удоволствие — рече фламандецът.

— Дори ако са корсари, да кажем?

— Винаги съм имал желанието да се присъединя към корсарите. Отдавна мислех да отида в Тортуга и да стана корсар.

— Можеш да си спестиш това дълго и опасно пътуване — рече баскът. — Корсарите се намират по-близо, отколкото можеш да предполагаш.

— И испанците не знаят това?

— Не. Пази се да не издадеш тайната.

— фламандците не са предатели.

— Тогава ни последвай — рече гасконецът. — Ще се опитаме да напуснем града преди изгрев слънце. Мисията ни е свършена, графът сигурно вече ни чака.

— Трябва да внимаваме да не срещнем отново стражата. Ако те са узнали, че сме корсари, маркиз Монтелимар ще изпрати подир нас най-добрите свои войници.

Те внимателно се ослушаха. Тъй като не чуха нищо подозрително, тръгнаха.

Тъкмо бяха стигнали края на уличката, когато гасконецът, който вървеше начело, се спря изведнъж и хвана шпагата си.

— Хм — каза той, — изглежда щастието ни съвсем ни е напуснало днес.

— Отново ли стража? — попита Мендоса.

— Хора с факли идват насам. Виждам шлемове, пушки и ризници.

— Карамба! — извика Мендоса.

Гасконецът не се беше излъгал. Насреща им наближаваха седем или осем войници с факли в ръце. Баскът забеляза зад тях човек с бели одежди, който също носеше фенер в дясната си ръка.

— Хиляди дяволи! — прошепна той. — Ние сме загубени!

— Да се върнем пред къщата — предложи Барейо, — и да продължим разговора си.

Тичешком се върнаха пред къщата. Стражата се появи няколко мига след тях. Водачът забеляза тримата мъже. Каза:

— Ето ги! Да видим сега дали са истинските!

— Знаех, че не съм се излъгал — рече пивничарят. Те са пирати.

— Дявол те взел! — изръмжа гасконецът. Водачът на стражата приближи.

— Как? — каза той. — Вие сте още тук, Дон Ара-мейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Ан-желис?

— И граф Алкала — прибави гасконецът, с познати нотки на обида в гласа.

— Защо още не сте отишли да спите?

— Разговаряме за луната. Дали тя е населена, а?

— Откъде мога да знам това, господин…

— Граф Алкала, по дяволите!

— Граф на луната — извика пивничарят, като бършеше с кърпа потта от челото си. — Той е!

Гасконецът се обърна и снизходително рече:

— Кой сте вие?

— Собственик на пивницата „При негъра“. Не се правете на смахнат. Аз ви познах.

— Няма ли лудница в този град? — попита учтиво гасконецът водача на стражата. — Този човек тук би трябвало да бъде поставен под най-внимателни грижи.

— Казвам ви, че е той! — изрева пивничарят. — Искаше да пререже гърлото на онзи там, с брадата. Те са пирати!

Водачът на стражата не можеше да знае кому трябва да повярва. На благородника с многото титли или на собственика на пивницата.

— Господин графе — рече той. — Последвайте ме!

— Какво? — извика гасконецът. — Искате да отведете граф Алкала в затвора? Ще се оплача на моя приятел Монтелимар, маркиз Монтелимар.