Емилио Салгари - Синът на червения корсар

Светлината на новия ден започна да се показва през спуснатите завеси. Мендоса и фламандецът поглеждаха загрижено към Барейо. Гасконецът пъхна парите, които беше спечелил в джоба си, стана и каза:

— Дойде времето и на моята аудиенция при негово превъзходителство, не ви ли се струва?

— Ще отида да съобщя — рече войникът и се отправи към вратата.

Тъкмо когато отваряше вратата, войникът се сблъска с възрастен, елегантно облечен човек.

— Домоуправителят на негово превъзходителство — каза войникът и ниско се поклони.

— Къде е граф Алкала? — попита още с влизането си домоуправителят.

— Аз съм, господине — отвърна гасконецът, след като небрежно бе поздравил.

— Негово превъзходителство ви очаква.

— Негово превъзходителство знае ли защо съм задържан?

Разказах му неприятната случка, господин графе.

— Готов съм да ви последвам.

— А ние, господин графе? — попита Мендоса.

— Чакайте ме тук… На ваше разположение съм, господине — обърна се гасконецът към домоуправителя.

Домоуправителят въведе гасконеца в салон, обзаведен с изключителен разкош. Благороден на вид четиридесетгодишен мъж с живи черни очи и прошарени коси седеше зад работната си маса.

— Колко се радвам, ваше превъзходителство рече гасконецът, като направи поклон още от прага.

Губернаторът на Пуебло Виейо се изправи и изпитателно изгледа авантюриста.

— Не си ли спомня ваше превъзходителство граф Алкала де Арамейо де Мендоса Аликанте Бермейо и Лос Анжелис? — попита гостът е отсенки на огорчение в гласа. — Моят баща беше истински гранд. Нали вие сте маркиз Маракайбо от Санто Доминго?

— Аз съм — рече губернаторът, наблюдавайки авантюриста с растящо учудване.

— Тогава сигурно си спомняте за мен — продължи гасконецът.

— Къде сме се запознали, господин графе?

— В замъка на вашата снаха, маркиза де Монте-лимар. Трябва да са изминали няколко години оттогава.

— Възможно е — отвърна губернаторът. — Живях известно време в замъка на починалия ми брат.

— Спомням си онази вечер, сякаш бе вчера — продължи нагло гасконецът.

— Значи вие познавате маркизата?

— Маркиза Кармен де Монтелимар? Разбира се!

— Как се случи така, господин графе, че се намерихте тук, и то арестуван? — информира се домакинът.

— От два месеца съм на път за Панама, където моят чичо, херцог Бараквес ми е оставил нищожно наследство от сто хиляди дублона.

— А защо ви арестуваха? Изглежда сте вдигали шум в някаква пивница.

— Трябва да добавя, ваше превъзходителство, че на няколко мили бях нападнат от индианци. Те убиха ескорта ми и ме ограбиха. Цяло чудо е, че успях да избягам с двама мои слуги — може би и от смъртта си…

— Индианците стават все по-дръзки — извика маркизът. — Ще трябва да им се даде един добър урок.

— И аз си мислех същото, когато влизах в града като някой просяк.

— Какво смятате да правите сега?

— Възнамерявах да замина за Панама колкото се може по-бързо.

— Снабдихте ли се с нови коне и оръжие?

— Не, ваше превъзходителство. Загрижен съм съвсем сериозно за това, тъй като имам едва ли повече от петдесет пиастра в джоба си. Индианците ни задигнаха всичко.

— Господин графе — рече губернаторът. — Нещо съвсем нормално е благородниците да си помагат, изпадне ли някой от тях в нужда. Ще ви дам коне и оръжие. Когато стигнете в Панама, ще ми ги изпратите обратно. Но обяснете ми, моля ви — как се случи вашето задържане?

— Смешна история, ваше превъзходителство — каза гасконецът. — Тъй като не познавах никого в града, отидох с двамата си слуги в някаква кръчма. Съдържателят поиска от мен цял дублон за една патица и бутилка вкиснало вино. Протестирах и този негодник изпрати срещу мен готвачите си, въоръжени със шишове. Извадих шпагата си и ги прогоних. Вярвам, че всеки благородник би сторил същото, ако се намираше в моето положение.

— И на мен ми се струва, че така е трябвало да постъпите — през смях заяви губернаторът. — Кога възнамерявате да поемете за Панама?

— Най-добре е веднага — отвърна авантюристът, без да му мигне окото.

Маркизът плесна с ръце и след по-малко от миг в салона се появи домоуправителят, следван от двама слуги, които носеха течен шоколад и сладки. Губернаторът размени няколко думи с домоуправителя, след което се обърна към гасконеца любезно:

— Надявам се, ще изпиете с мен чаша шоколад, господин графе. Вероятно знаете, че ние в Америка пием много шоколад.

— Аз също вечер преди лягане пия шоколад — отвърна гасконецът, след което бързо пресуши чашата си. — Бихте ли ми разрешили след завръщането си да ви посетя, господин губернаторе?