Емилио Салгари - Златото на Аляска

— Напълно.

— Къде може да са обитателите?

— Вероятно на лов.

— А следите?

— Оставени са от индианци.

— Но това бяха следи от подковани ботуши, Бени.

— Може би индианците по тези места знаят, че нашите обувки са по-удобни. Доволен съм обаче от това откритие. Камък падна от сърцето ми. Червенокожите няма да ни погодят лош номер.

— Ще чакаме ли завръщането им?

— Ще загубим ценно време, Армандо. Да ги оставим спокойно да обитават пещерата си.

— И все пак остава нещо необяснима.

— Какво е то?

— Наръчите дърва, които намерихме под навеса.

— Може да са оставени от някой индианец, дошъл да ни шпионира, без да има лоши помисли. Обитателите по тези места са добри, Армандо, дори уважават белия човек. Да се връщаме и да отидем да изпразним басейна под водопада.

Успокоени, те напуснаха пещерата и се върнаха в лагера, където съобщиха на останалите за откритието си. Те също се бяха върнали от огледа, без да открият нищо. Всички бяха на мнение, че не бива да се плашат от индианците. Затова решиха да се захванат за работа. Набързо обядваха взеха здраво възлесто въже и се отправиха към водопада, за да слязат до дъното на басейна. От предпазливост носеха със себе си оръжието. Бяха взели и барут, за да го взривят. Завързаха въжето за ствола на един бор, който растеше близо до скалите, и Бени се спусна в пропастта. Другите бяха готови да го последват. Те носеха кирките и един дълъг фитил. Басейнът, който според тях криеше богатствата на златоносните планински слоеве, имаше поне деветдесет метра обиколка и сигурно бе доста дълбок. За до го отприщят и да бъдат сигурни в успеха си, решиха да изкопаят дупка за барута най-малко на три метра дълбочина .Трябваше да поставят още един експлозив и в основата на огромната скала, която разделяше тази бездна от Барем, за да може водата по-лесно да се опече. Петимата златотърсачи работеха усърдно, понеже искаха още преди да се е свечерило да сложат ръка върху предполагаемото богатство. След три часа упорит, трескав труд с кирките успяха да направят път в скалите. В четири следобед свършиха.

— Бъдете готови за изкачване — предупреди Фалконе— Експлозията ще бъде страхотна и може би върху нас ще се изсипят скални отломъци.

В този момент до слуха им достигна цвиленето на мустанга на Бени.

— О! Какво ли е обезпокоило моя кон? — учуди се той.

— Дали не се е приближил някой индианец? — попита Армандо.

— Тогава да заповяда — каза Бени. — Имаме достатъчно друга работа, за да се занимаваме сега с него.

— Да запалим фитилите приятели, и да бягаме — предложи Фалконе.

— Достатъчно дълги са и ще имаме време да се отдалечим. — допълни Бек. — Ще изгорят за около пет минути.

Канадецът и младият мексиканец, по даден от Фалконе сигнал, подпалиха фитилите и всички се хвърлиха към въжето. Армандо се изкачи пръв, но вместо да продължи нагоре, спря се на една площадка на около седем метра височина, за да помогне на другарите си. Останалите вече бяха при него и се готвеха да продължат нагоре към втората площадка, която се намираше на още седем метра височина. Изведнъж въжето, прекъснато от предателска ръка падна в пропастта без някой да се сети да го хване От гърдите им се изтръгнаха тревожни и яростни викове.

— Прерязаха въжето! — изкрещя Бек, който се бе изкачил малко по-нависоко и скочи при приятелите си.

— Предателство! — бе извикал и Бени.

Дон Пабло, бърз като стрела, се хвърли към въжето да го хване, но беше твърде късно. То падна в басейна и потъна във водите.

— Негодници! — изкрещя канадецът — Хвърлете ни друго въже или ще ви избием всичките!

В отговор на това до тях достигна демоничен смях. Като го чу, дон Пабло пребледня.

— Смехът на калифорниеца! — възкликна той. — Загубени сме!

Бени и Армандо бяха скочили към скалистата стена с надежда да се вкопчат за издатините и да се измъкнат, за да се нахвърлят върху негодника, но скоро разбраха, че това не бе по силите им.

— Проклетник! Хвърли въже или ще те обесим! — заповяда канадецът.

В далечината чуха глас, който викаше:

— Всички ще бъдете взривени! Лека нощ!

Чак сега петимата нещастници осъзнаха каква страшна опасност ги грозеше. Под тях, само на няколко метра двата фитила продължаваха да горят, а пламъкът приближаваше барутните заряди. Още две три минути и с тях бе свършено.

— Загубени сме! — повтори дон Пабло, като бършеше струйките студена пот от челото си. — След малко ще хвръкнем във въздуха.