Емилио Салгари - Ловци на бисери

Победителите повикаха слугите, които носеха провизиите на носилки, направени от платно, опънато на два бамбукови пръта. В една от носилките сложиха французина, като го покриха с още едно платно и го завързаха, за да не може да мърда. После четирима души уловиха краищата на прътовете и потеглиха.

Жан Баре се опита да разхлаби въжетата, но напразно. Изведнъж той почувства нещо твърдо на корема си.

— Забравили са да ми вземат ножа — каза си той. — Ех, само да можех да го хвана!

Обнадежден, Жан Баре се опита да достигне ножа си. Ако успееше да освободи едната си ръка, той щеше да го вземе и тогава вече наистина имаше надежда за спасение. При всяко негово усилие да освободи ръката си въжетата се впиваха в тялото и му причиняваха силни болки. Но той не се отчайваше. Най-накрая почувства, че лявата му ръка се движи малко по-свободно. Направи още едно усилие и успя да достигне дръжката на ножа си. За малко да извика от радост.

В това време носачите продължаваха да тичат.

Жан Баре разряза едно след друго въжетата и се освободи.

— Сега ще прережа платното — каза си той.

После се разколеба:

— Да, ами ако след моите носачи идват и други?!…

Наостри уши. Стори му се, че никой не върви след неговата носилка. И той преряза безшумно платното по цялата му дължина, като използва един скок, който направиха носачите, за да прескочат някакъв корен или дънер, и падна на земята с ножа в ръка. По една случайност той се строполи в малък канал, който носачите точно в този момент прескачаха.

Синхалите бягаха като зайци и не забелязаха, че носилката е олекнала. Нищо странно в това, тъй като тежестта беше разпределена между четирима души.

Но това не продължи дълго. Жан Баре едва се беше промъкнал между бамбуците и не бе изминал дори триста крачки, когато чу смаяните викове на носачите.

— Забелязаха моето изчезване — каза си той. — За щастие краката ми са по-здрави от техните.

И той започна да се промъква още по-бързо, докато смаяните носачи си губеха времето в ненужен спор.

Французинът бяга около половин час и най-накрая излезе от джунглата. Пред него се разстилаше гора.

— Ще сляза към езерото — каза си той, — ако успея да намеря „Бангалор“, Амали може да бъде спасен, без да става нужда да разменяме живота му с този на Мизора.

Той намери узрели банани и утоли глада си. Откъм джунглата не се чуваше никакъв шум. Носачите се отказаха да го търсят, тъй като кучетата бяха останали при войниците. Жан Баре продължи да върви. Към четири часа сутринта той стигна до брега. Започна да оглежда трите малки островчета срещу него и зад третото видя „Бангалор“. Гемията плаваше към езерото.

— Какво щастие! — извика той. — Съдбата наистина е на моя страна.

Гемията се намираше на около четири-петстотин метра от брега. Жан Баре сложи ръце на устата си и извика:

— На брега!… Аз съм ловецът-французин, приятелят на Амали.

На гемията настъпи оживление. Той чу гласове и забеляза, че платната се вдигнаха.

— Познаха ме. Спасен съм — възкликна Жан Баре.

Но още не се беше доизказал, когато се разнесе един глас:

— Ето го! Настигнахме го най-накрая.

Жан Баре стисна ножа си. Той се обърна и видя четирима души, които изскочиха от гората и се спуснаха към него. Бяха неговите носачи.

— Приятели — извика той на моряците от „Бангалор“, — бързайте, иначе ще ме убият.

Един от синхалите се спусна към него с нож в ръка. Французинът ловко отби удара, изви се бързо и заби ножа си в нападателя. Той се строполи на земята, дори без да извика.

После Жан Баре се нахвърли върху втория. През това време няколко изстрела от гемията събориха останалите двама. Французинът и синхалът се счепкаха здраво. Едрият и силен синхал нападаше майсторски, но Жан Баре ловко избягваше ножа му. Най-накрая той успя да го препъне и докато синхалът се мъчеше да запази равновесие, заби ножа си в гърлото му.

„Бангалор“ стигна до брега. Когато моряците му се притекоха на помощ, Жан Баре каза:

— Безполезно е, всички са мъртви.

— Не сте ли ранен? — попита го един стар моряк, капитанът на гемията.

— Дори не съм одраскан.

— А нашият господар?

— Хората на махараджата го плениха.

— Господарят ни е пленен!

— Господине — попита най-старият, — кога го плениха?

— Преди три часа.

— А Дурга?

— И него, и двамата моряци също. Ти ли командваш гемията в негово отсъствие? — попита Жан Баре.

— Да.

— Защо не дойде снощи към езерото?

— Не е моя вината. Отливът ни остави на сухо. Никой не предполагаше, че водата ще спадне толкова много.