Емилио Салгари - Ловци на бисери

Той го хвана с желязната си ръка за гърлото, нанесе му два удара и го хвърли на земята.

— Какъв юмрук! — извика Жан Баре с възхищение. — Поздравявам те, Амали. Никой не би посмял да направи това.

— Ако аз не го бях убил, той щеше да убие някой от нас — отговори той. — Страхувах се за Мадури.

— Сега вече можем да се разположим в храма и да си починем. Жалко, че няма какво да вечеряме.

— Утре ще отидем да потърсим храна — каза Дурга. — Джунглите гъмжат от сърни и лами.

— Да си постелем нещо, за да легнем да спим — предложи Жан Баре. — До храма видях едно бананово дърво, от което можем да накъсаме пресни и ароматни листа.

— Ами синхалите? — попита Амали.

— Тази нощ те няма да ни безпокоят. Все пак, ако се страхувате, един от нас ще остане да пази, докато другите спят. Ще се сменяме по ред.

— Страхувам се от кучетата им. Те ще попаднат на следите ни.

— Шт!… Тихо!

— Какво има?

— Чувам далечен лай.

— Трябва да е някой чакал.

— Не, това не е вой на чакал.

— Да излезем, за да чуем по-добре.

Главатарят и Дурга останаха да приготвят леглата от листата, които донесоха моряците, а другите излязоха от храма и се спряха до стълбата.

Сякаш в джунглата нямаше нито едно животно. Дори щурците бяха престанали да свирят. Чуваше се само шумът на полюшваните от вятъра тръстики.

Амали неспокойно се ослуша. Той дочу далечен лай. По този начин лаеха кучетата, попаднали на следа.

— Чухте ли? — попита той.

— Да — отвърна французинът пребледнял. — Наистина лае куче, но трябва да е много надалеч.

— Не е стигнало още в джунглата.

— Мислите ли, че синхалите вървят след него?

— Можете да не се съмнявате в това.

— Ще трябва да бягаме.

— Да почакаме още. В джунглата кучетата душат мъчно и може да загубят следите ни във влажната почва.

— Ах, как бих искал да бяхме вече на „Бангалор“!

— Утре, щом видим, че преследвачите ни са се отдалечили, ще слезем към езерото.

— Ами ако махараджата открие гемията?

— Моите хора имат оръдия; те умеят да се защищават.

— Махараджата няма ли флота?

— Има, но при брега на океана. Освен това неговите лодки са малки и не могат да се сравняват с моята гемия.

— Не могат ли да преплуват канала и да навлязат в езерото?

— Могат, но за това са необходими най-малко два дни. Защо не отидете да си починете?

— Не, нямам никакво желание да си почивам. Това куче не ми дава спокойствие. Не ви ли се струва, че лаят се приближава?

— Да — каза Амали загрижен. — Това куче вече е стигнало в джунглата.

— Накрая ще ни открие.

— Мисля, че ще успеем да се справим с хората, които го придружават.

— Ами ако са много?

— Не вярвам. Сигурно махараджата е разделил хората си на няколко групи. Да седнем и да си починем.

След известно време лаят престана да се чува, но нито Амали, нито французинът се успокоиха. Мълчанието на джунглата безпокоеше Амали. Това показваше, че в нея са влезли хора. Когато животните усетят присъствието на ловци, те притихват, за да не издадат скривалищата си.

Двамата приятели стояха на пост от няколко часа. Внезапно Амали видя, че храстите леко се разклащат на около петдесетина крачки от стълбата, въпреки че нощният вятър бе престанал.

— Видяхте ли? — попита той французина, който се беше повдигнал.

— Да. Ние сме обградени.

— Несъмнено.

— Да бягаме ли?

— Предпочитам да останем тук, тъй като можем да се прикрием. Освен това не смея да предприема нападение заради Мадури. Не се страхувам за себе си, но ако уловят момчето, всичките ми планове ще се провалят.

— Да го скрием. Когато опасността премине, ще дойдем да го потърсим.

— Но къде? Те веднага ще го намерят.

— Пред статуята на Буда видях малък кръгъл отвор, който сигурно води в някоя гробница или подземие. Да проверим.

Те повикаха двамата моряци, за да бдят пред храма, и се приближиха към статуята. Там видяха една плоча с халка. Французинът и Амали прокараха през халката цевта на една пушка и с големи усилия успяха да отместят плочата. Отдолу се показа дупка, дълбока около два метра.

— Къде ли води? — попита Амали. — Дали не е някой таен изход?

— Изглежда, че е така — отвърна Жан Баре.

— А защо е толкова тесен отворът? Колкото и слаб да е човек, пак не може се провре през него.

— За Мадури е напълно достатъчен.

— Да, той може да влезе в него. Така ще бъде на сигурно място.

— Да не губим време — прекъсна ги главатарят.

Събудиха момчето, което спеше на легло от листа, и го заведоха до отвора.