Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Наведи се — извика Амали на Мадури.

В този момент един куршум удари едната страна на лодката и направи малка дупка, през която започна да нахлува вода.

След малко лодката беше пробита на още две места.

— Господарю — прошепна Дурга, — ние потъваме.

— Насочи лодката към отсрещния бряг на езерото — заповяда Амали и продължи да стреля. — Ще се спасим в джунглата.

Под напора на четирите весла малката лодка се движеше доста бързо. Тя стигаше вече брега, който отделяше езерото с широк и дълбок канал. Синхалите не можеха да го преплуват, тъй като в него имаше много крокодили.

Преследвачите бяха останали доста назад и прекратиха стрелбата, но виковете продължаваха.

— Викайте, викайте — изръмжа Жан Баре, който се мъчеше да изгребе с шапката си водата от лодката.

Изправен върху кърмата, Амали гледаше дали гемията му не се задава откъм островите.

— Идва ли? — попита главатарят на телохранителите на махараджата.

— Не още.

Макар и пълна с вода, лодката приближи първите крайбрежни храсталаци. С няколко удара на веслата Дурга и двамата моряци я изкараха на брега. Всички слязоха. Те бяха на около две мили от синхалите.

Но край брега се виждаха движещи се светлини, които изчезваха между дърветата.

— Амали — каза Жан Баре, — те секат дървета за салове.

— Да — потвърди Царят на ловците на бисери. — И ще тръгнат след нас.

— Ще чакате ли гемията?

— Не я виждам. Какво ли може да се е случило?

— Трябва да е заседнала някъде.

— Амали — обърна се към него главатарят, — не бива да оставаме тук. По-добре да тръгнем към джунглата. По-късно ще намерим гемията. Знам едно скривалище, където можем да почакаме, докато хората на махараджата се уморят да ни търсят.

— Далече ли е? — попита Жан Баре.

— Намира се в самата джунгла.

— Какво представлява това скривалище?

— Храм, посветен на Буда.

— За колко време можем да стигнем дотам?

— За два-три часа.

— Вижда ли се оттам езерото?

— Да. Храмът се намира на една височина.

— Тогава да вървим — каза Амали. — Гемията ми сигурно е заседнала, иначе щеше да бъде тук. По-късно ще я намерим. Хората ми ще ме чакат, докато се върна, независимо колко дълго ще се забавя.

— Да тръгваме — подкани ги главатарят. — Синхалите достигнаха до брега на канала.

— Води ни — съгласи се с него Амали и хвърли последен поглед към езерото.

— Един момент — намеси се Жан Баре. — Къде е вашата гемия?

— На същото място, където слязохте.

— До брега?

— Едно мостче го свързва с брега.

— Сега вече можем да тръгваме.

— Но защо ми задавате този въпрос?

— Представете си, че ни се наложи да се разделим. След като знаем къде се намира „Бангалор“, ние ще можем да се намерим по-лесно.

Те обърнаха гръб на езерото и бързо се отдалечиха. Дурга и главатарят вървяха напред. В гората беше съвсем тъмно. Вървеше се трудно, тъй като корените, клоните и храстите, които покриваха земята, затрудняваха придвижването. Но те си пробиваха път, без да спират.

— Радваш ли се, че си свободен? — попита Амали своя племенник.

— О! Да, чичо. Аз много се страхувах от махараджата и треперех от погледа му. Мислех си, че той ще ме убие, както уби баща ми.

— Повече никога няма да го видиш, моето момче. Аз ще те отведа на сигурно място, където не може да дойде нито махараджата, нито неговата войска. Мизора също ли те плашеше?

— Не, чичо. Тя беше много добра към мен и постоянно ме галеше. Когато видеше, че брат й е пиян, тя ме скриваше, защото се страхуваше за живота ми.

— Значи не изпитваш никаква омраза към нея?

— Напротив, аз я обичам като сестра.

— Знаеш ли къде е тя сега?

— Казаха ми, че морски разбойници са я хванали и са я убили.

— Това е лъжа. Тези морски разбойници са моите хора. Мизора е моя пленница.

— При нея ли ме водиш?

— Да.

— Ето джунглата — обади се главатарят.

— Напълнете карабините си. Може да срещнем диви зверове.

— Жан Баре е с нас — засмя се Амали.

— Той е отличен стрелец — добави Дурга.

— Видях го как стреля.

— Тихо — прошепна главатарят. — Трябва да бъдем внимателни.

Вървенето през гъстата и трънлива растителност на джунглата беше много трудно и мъчително.

От време на време се чуваха тайнствени шумове, които ту се увеличаваха, ту затихваха. Между трънливите храсти се появяваха скачащи сенки, които внезапно изчезваха. Изведнъж капитанът, който вървеше най-напред, даде знак на Дурга и спря.

— Нещо идва насам — каза той тихо.