Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Сигурно е някой глиган.

— Не. Това животно трябва да е по-голямо. Да се скрием, докато мине.

Те се притаиха в храстите, с поставени на спусъка на карабините пръсти.

— Сигурно е някой носорог — предположи Амали. — Дано не ни нападне. Тези чудовища не виждат надалеч, но обонянието им е добре развито.

— Ето го — посочи Дурга.

Показа се някаква огромна маса. Животното спря и започна шумно да диша. След това продължи пътя си, минавайки на четири крачки от групата.

— Наистина беше носорог — каза Амали, когато храстите престанаха да шумолят. — Ако ни беше забелязал, щеше да ни изтърбуши! Нашите куршуми не можеха да го спрат.

— Да тръгваме — предложи главатарят.

— Синхалите вече не се чуват — забеляза французинът.

— Те ни търсят, но ще им трябва много време, докато открият следите ни.

— Скоро ли ще стигнем храма? — попита Дурга.

— Да, отвърна Бенда.

Те продължаваха да вървят, редувайки се в носенето на детето. Трябваше да се спират още на два пъти, за да не ги забележат преминаващите носорози. Най-накрая водачът спря и каза:

— Пристигнахме.

— Не виждам нищо — призна Жан Баре.

— Почакайте да минем тези бамбуци.

— Има ли празно място около храма?

— Да.

— Тогава ще можем да забележим синхалите, ако се приближат.

Главатарят започна да си пробива път между бамбуците и стигна до един хълм, на който се издигаше храмът. Той имаше много прозорци.

— Това е индуският храм — каза той. — Ще имаме подслон в тази нощ.

В горите и джунглите на Цейлон има много стари храмове, посветени на Буда, който според вярващите е живял на този остров, преди да замине за Индия, където започнал да проповядва новата си религия.

Храмът, в който прекараха нощта нашите герои, бе малък и имаше само един свод. Наоколо се виждаха полуразрушени стени украсени с примитивни скулптури. Главатарят, със заредена карабина в ръка, влезе първи. Вратата беше отворена. Може би някой див звяр се бе скрил вътре.

— Да влезем — прошепна французинът.

Те се изкачиха по стълбата, която водеше в храма, и спряха пред вратата, за да огледат вътрешността му. Вътре цареше пълен мрак и не се виждаше нищо.

— Сякаш се намираме в пещера — каза французинът.

— Виждам нещо светло в тъмнината — добави Дурга.

— Може би е някой звяр! Да запалим нещо, господа, този мрак не ми харесва.

— Потърсете суха тръстика — нареди Амали на двамата моряци.

— Бъдете готови за стрелба — предупреди главатарят. — Виждам две светещи точки, които се движат. Сигурно това са очите на някой хищник.

Двамата моряци се върнаха и донесоха по един сноп сухи тръстики. С помощта на кремък Жан Баре запали двата снопа и ги хвърли в храма.

До статуята на Буда се беше свило някакво животно. Внезапната светлина го накара да подскочи и то избяга в най-тъмния ъгъл на храма.

— Леопард! — извика французинът.

— Това му е леговището — предположи Амали. — Вижте купчината кости до статуята.

— Как да го прогоним? — попита главатарят.

— Като го застреляме. Няма друг начин — отсече Жан Баре.

— Ами синхалите?

— Да, наистина, бях забравил за тях.

— Те ще чуят гърмежа.

— А ние не можем да останем на открито.

— Нека да се опитаме да пропъдим този неканен гост.

— Внимавай, Амали. Леопардите са не по-малко свирепи от тигрите. Често пъти дори са по-опасни.

— Да запалим друга тръстика. Всички животни се страхуват от огъня.

Моряците донесоха още тръстика. Всеки държеше в ръцете си по един запален сноп. Отправиха се към ъгъла, където се бе спотаил леопардът.

Като видя приближаващите към него огньове, леопардът направи два-три скока около статуята и изчезна в тъмния коридор, който се намираше в дъното на храма.

— Този вироглавец не иска да си отиде — каза французинът. — Ще трябва да го убием.

— Да го заприщим в коридора — предложи Амали. — Оттам гърмежите няма да се чуят надалеч.

Те понесоха запалените снопи, но след няколко крачки спряха: животното ръмжеше, готово да се хвърли върху тях.

— Отведете момчето настрана. Леопардът се готви да ни нападне.

Главатарят застана пред Мадури, за да го предпази от хищника.

— Стреляй! — изкомандва французинът.

Трите пушки светнаха. Смъртно раненият леопард се изправи на задните си крака и се хвърли към нападателите си.

Но в своя устрем той попадна на Амали. Царят на ловците на бисери, храбър като лъв, измъкна меча си и застана срещу звяра.