Емилио Салгари - Ловци на бисери

Те обръщаха опашките си към своите нападатели, за да се защищават с тях в случай на нужда.

Повечето действаха по този начин, но някои, изплашени от виковете и раздвижената вода, която обикновено беше винаги спокойна, търсеха спасение в противоположна посока и се натъкваха на копията, които се изсипваха като дъжд върху тях.

Тези схватки бяха най-интересните моменти от лова.

Войниците и пазачите ограждаха крокодила, започваха да му нанасят удари и той скоро умираше.

Колкото повече се стесняваше кръгът около центъра на езерото, толкова повече се засилваха виковете на синхалите. Накрая диаметърът стана около петнадесет крачки.

Там се бяха събрали няколкостотин крокодила, скупчени един върху друг.

Понякога някой от тях се отдалечаваше от тази гъмжаща купчина, гмурваше се и се насочваше под водата към противниците си, за да ги нападне с опашката си или погълне в огромната си паст.

Понякога се случваше половин дузина ловци да бъдат потопени в тинята за най-голяма радост на махараджата, който продължаваше да се смее, дори когато крокодилите се нахвърляха върху тях.

Тогава войниците, държани в резерв, се притичваха, за да заместят ранените и убитите.

За щастие обикновено имаше повече ранени, отколкото убити.

Някои крокодили успяваха да се измъкнат въпреки бдителността на пазачите и излизаха на брега. Тогава махараджата и неговата свита ги избиваха с карабините си.

Когато нападателите от двете страни на езерото застанаха на няколко крачки един от друг, започна истинска сеч. Войниците удряха, без да спират, по купчината чудовища, докато ги избиха всичките.

Смъртта на последния крокодил беше посрещната с ръкопляскания от страна на махараджата.

Ловът беше свършил преди няколко часа. Вече се стъмваше, когато Жан Баре и главатарят напуснаха лагера и се отправиха към езерото. Те казаха на слугите си, че отиват на лов за диви патици и ще се върнат към полунощ.

Лагерът беше осветен от големи огньове, на които се приготвяше вечерята.

Жан Баре и капитанът тръгнаха към езерото, като се прикриваха зад храстите. Езерото се намираше на около хиляда крачки. Когато стигнаха до него, французинът започна да се движи внимателно край брега, защото в тревата можеше да се е скрил някой крокодил. Скоро той забеляза храсталака, където се бяха уговорили да се срещнат с помощника на Амали.

— Ако са дошли, те са се скрили зад тези храсти — каза той и като постави два пръста в устата си, изсвири уговорения сигнал.

След малко иззад храсталака се показа нещо черно, което се отправи към брега. Беше лодка с четирима мъже, въоръжени с пушки.

— Ти ли си, Дурга? — попита французинът.

— Да. Водя господаря.

След няколко минути лодката стигна до брега.

Един човек, облечен по синхалски, скочи на земята, стисна ръката на французина и се хвърли в обятията на главатаря на телохранителите.

— Най-после се видяхме отново, Бенда.

— Амали! — извика главатарят. — Моят бъдещ господар. Този ден е най-щастливият в живота ми.

— Отсега започват щастливите дни — каза Амали. — Господин Жан Баре, нямам думи да ви изразя признателността си. Дурга ми разказа всичко. Аз съм напълно съгласен с вашия план и смятам, че той е единственият възможен.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен — отвърна французинът. — Ако не ни мине котка път, много скоро малкият Мадури ще бъде във вашите обятия. Къде е „Бангалор“?

— На две мили оттук. Моите хора вдигат вече платната.

— Дадохте ли заповед да бъдат готови?

— Да. Щом чуят първия изстрел, веднага ще се притекат на помощ.

Жан Баре извади часовника си и го приближи към очите си.

— Часът е десет. Махараджата и неговите хора празнуват щастливия изход от лова. Сега е моментът да подлудим слоновете. Да вървим.

— Да дойда ли с вас до лагера? — попита Амали. — Облечен съм като синхал, но може да ме познаят.

— Не, ние ще действаме сами. Вие ще ни чакате на известно разстояние извън лагера.

И те тръгнаха.

Недалеч от брега на езерото се виждаха огньове и се чуваха дрънкания на тамбури и звуци на тасове.

— Всички се забавляват — каза французинът, — но след малко радостните възгласи ще се превърнат в крясъци от ужас.

В десет и четвърт стигнаха до лагера.

Войниците, слугите и пазачите се забавляваха около огньовете. От шатрата на махараджата се чуваха песни.

— Вие останете тук, скрит в тези храсти, и ни чакайте с хората си. Щом всичко свърши, ще побегнем към езерото и ще се качим на лодката. В суматохата никой няма да ни забележи — обърна се към Амали Жан Баре.