Емилио Салгари - Ловци на бисери

Махараджата повдигна рамене и каза:

— В края на краищата тя е просто жена. Ще отмъстя за нея. Това е всичко.

Амали пребледня.

— Ти си толкова жесток, колкото и страхлив — извика той.

Махараджата се обърна повелително към стражите:

— Отведете този човек в неговата шатра. Той се подиграва с мен.

— Мога ли поне да знам на каква смърт ме осъждаш?

— Крокодилите в езерото са гладни. Привечер ще бъдат нахранени… Освен ако…

— Какво?

— Ако ми върнеш Мадури и Мизора.

— Мога да ти върна Мизора, но Мадури — никога.

— Защо?

— Защото един ден това момче ще отмъсти за мен и ще те свали от трона. Французинът е с него и ще му помогне.

— Проклет европеец! Не знам какво не бих дал, за да го хвана… Приготви се да умреш! Отведете го!

Когато се връщаше в шатрата си, Царят на ловците на бисери забеляза в навалицата един човек, когото веднага позна. Той прошепна:

— Един от моите моряци… Как е попаднал тук? Дали екипажът на „Бангалор“ знае, че сме пленници?!

Щом влезе в шатрата, другарите му го заобиколиха и започнаха да го разпитват.

— Ние сме загубени — призна им Амали.

— Пленницата Мизора не можа да ни спаси.

— И аз си помислих същото — каза Бенда. — Кога ще ни екзекутират?

— Привечер… Този кръвожаден звяр е приготвил за нас ужасна смърт — ще ни хвърли на крокодилите в езерото.

— Бедният Амали!

— Но аз още не съм се отчаял. Знаеш ли, че Жан Баре е успял да избяга?

— Как?

— Не знам. Убил пазачите си… Ако е свободен, той ще направи всичко, за да ни спаси.

— Но как? Сам ли?

— Сам!… Току-що забелязах в навалицата един от нашите моряци.

— Как ли са разбрали, че сме пленени?

— Тъкмо в това виждам ръката на Жан Баре. Той е намерил гемията и е побързал да изпрати шпиони, за да научи решението на махараджата. Ще видиш, че тази вечер ще получим известие от него, преди крокодилите да са ни налапали.

— Ами Мадури?

— Щом французинът е свободен, аз не се безпокоя за малкия.

— Мислиш ли — попита Дурга, — че Жан Баре има намерение да ни освободи?

— Не се и съмнявам. В противен случай нямаше да изпрати тук шпионин.

Разговорът беше прекъснат от двама слуги, които носеха блюда, пълни с ориз, плодове, и шише с палмово вино.

— Махараджата ви изпраща храна — казаха те.

— Дали не е отровна? — попита Дурга.

— Съмнявам се. Би било много тиха смърт — тъжно се усмихна Амали. — Махараджата обича кървавите сцени; той няма да ни изпрати на оня свят, преди да се е позабавлявал с нас. Така че спокойно можем да ядем.

Въпреки тежкото положение, в което се намираха, те седнаха на масата, защото не искаха да се покажат изплашени от близката смърт.

В продължение на целия ден при Амали идваха сановници и военни, които искаха да разберат местонахождението на Мадури, като обещаваха, че в замяна ще го освободят. Но Царят на ловците на бисери остана непреклонен. Освен това той не вярваше на обещанията на махараджата.

Към седем часа, когато слънцето вече залязваше, в шатрата влязоха петима военни, следвани от двадесетина обикновени войници, на които дадоха заповед да изведат пленниците. Владетелят беше напуснал лагера и ги чакаше заедно със свитата си на брега на езерото.

— Хайде — каза тъжно Амали, — нека покажем, че сме мъже.

Те тръгнаха пред отряда войници, без да показват какъвто и да било страх или слабост. Скоро стигнаха до езерото… Махараджата се беше настанил на едно високо място, срещу един остров, покрит с висока тръстика.

Амали отправи погледа си към малкия остров, който се намираше на около тридесет крачки от брега.

Помощникът му го попита:

— Нищо ли не виждаш?

— Не. Но дърветата, там долу, са достатъчни високи, за да скрият мачтите на „Бангалор“.

— Мислиш ли, че Жан Баре може да се е скрил там?

— Не знам! Но съм спокоен.

— Още ли се надяваш?

— Да, Бенда.

— Аз пък мисля, че след няколко минути всичко ще бъде свършено. Гледай какво правят синхалите.

Няколко души вързаха едно въже за клоните на две отсечени дървета.

— Искат да ни вържат. Подлеци!

Махараджата, който спокойно пушеше наргилето си, даде знак на Амали да се приближи.

— Какво искаш? — обърна се към него Царят на ловците на бисери с гордо изправена глава.

— Да направя последен опит.

— Говори.

— Ще ми кажеш ли къде е Мадури?

— Никога!

— Върни ми го и освободи Мизора. Обещавам ти, ако не свободата, то поне живота.

— Свобода за няколко седмици. След това ще ме отровиш. Но аз също искам да ти направя едно последно предложение.