Емилио Салгари - Ловци на бисери

Амали влезе, блед и развълнуван.

Мизора още не си беше легнала. Тя седеше на дивана в салона, с гордо изправена глава. Вратът и ръцете й бяха открити. Косите й се спускаха върху бронзовите й рамене. Когато позна Амали, тя го погледна изненадано и изразът на големите й черни очи се смекчи.

— Ти? Царят на ловците на бисери? Откъде идваш?

— От Яфнапатам — отвърна Амали.

— Невъзможно! Не би могъл да излезеш жив оттам.

— Искаш ли доказателство? Мадури е в моята стая.

— Освободил си момчето?… Брат ми…

— Той няма вече залог.

Мизора погледна учудено Амали и замълча.

— Кога се върна? — попита тя.

— Преди малко.

— Но твоят остров е обсаден.

— Амали не се безпокои от това. Той минава, откъдето си иска. Гемията ми вече е в пещерата.

— Що за човек си ти? Смелостта ти наистина няма граници… Казваш, че Мадури е тук?

— Да, утре ще го видиш. Бедното момче е изморено от безсънието и преживените през последните две нощи опасности.

— Значи брат ми прие размяната и аз мога да се върна в Яфнапатам?

— Толкова ли бързаш? — попита Амали с променен глас.

Мизора наведе очи леко смутена и промълви:

— Моят дом не е тук. За теб аз съм само пленница.

— Пленница, която ме кара да страдам.

— Кога ще мога да си замина?

— Не съм ти казал, че си свободна.

— Нима Царят на ловците на бисери няма да сдържи думата, която е дал на моя брат? — извика Мизора, като изправи глава и сви вежди.

— Не съм давал никаква дума. Не, Мизора. Твоят брат отхвърли предложението ми. Когато му казах, че ти си гаранция за моя живот, той отговори, че в такъв случай ще бъде принуден да отмъсти за теб.

Очите на Мизора пламнаха от гняв. Трепереща от възмущение, тя извика:

— Той няма сърце! Моят живот няма стойност за него! Но как успяхте да отвлечете Мадури?

— С хитрост.

— Не се ли срещна с брат ми?

— В продължение на десет часа бях негов пленник. Той дори заповяда да ме хвърлят на крокодилите, които щяха да ме разкъсат, ако моите хора, предвождани от един смел европеец, не бяха дошли навреме.

— Но тази смърт е ужасна — прошепна ужасено Мизора.

— Все пак се отървах жив и здрав.

— Да… Но скалата ти е обсадена.

— За мен това няма никакво значение. Скалата ми е непревземаема.

— Непобедим ли си?

— Никога не съм се страхувал от неприятелите си.

Мизора го гледаше с възторг. Настъпи мълчание. След малко младото момиче каза:

— Това значи, че все още съм твоя пленница.

— Да.

— Докога?

— Докато осигуря щастието ти. Ако трябва, ще завладея целия Цейлон.

— Какво искаш да кажеш?

— Че съм готов на всичко, за да осигуря корона за най-красивата девойка в Цейлон.

Мизора трепетно попита:

— За коя красива девойка говориш?

— За теб.

— За мен?

— Скоро ще станат две години, откакто Царят на ловците на бисери е прогонен от земите на своите деди. Две години, откакто непрекъснато мисли за теб и всяка нощ те вижда в сънищата си. В деня, в който за пръв път се показа при рифовете на Манаар, ти рани сърцето ми, Мизора. Заради теб забравих кръвната омраза, която изпитвах към цялото ти семейство; заради теб останах глух на виковете за отмъщение. Сега съм Царят на ловците на бисери, без корона и без царство. Но скоро ще бъда достатъчно могъщ, за да накарам целия остров Цейлон да затрепери. Петнадесет хиляди души, смели и ловки моряци, ще тръгнат с мен, за да победят или умрат. Синхалските брегове със своите приказни богатства край рифовете на Манаар и златните и диамантените рудници ще станат мои. Всичко това — трон, огромни богатства и безброй поданици — ще предложа на най-красивата девойка, която съм виждал в Цейлон… Разбра ли ме, Мизора?

Мизора, смаяна от тази неочаквана изповед, стоеше безмълвна и гледаше Амали с широко отворени очи.

— Трон за мен?… Но аз не съм ти казала, че те обичам — прошепна тя.

— Да, но очите ти говорят вместо теб… Доскоро ти ме мразеше. За теб бях морски разбойник, похитител на невинни девойки, скитник без вяра и морал… Още ли ме презираш?… Още ли ме ненавиждаш?… Кажи, Мизора!…

Чу се дълбока въздишка.

— Ако ти предложа трона, ще го приемеш ли?

— В очите ти виждам мрачен пламък. Ти мислиш за отмъщение и никога няма да простиш на брат ми за убийството на твоя брат.

— Кажи ми, сърцето на Мизора не тъгува ли по принца на Манаар?

— Никога не съм го обичала. Дадох му своето приятелство, нищо повече.

Амали едва се сдържа да не извика от радост.

— Сега вече наистина съм сигурен, че ме обичаш — каза той.