Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Какво?

— Ако не освободиш всички ни, сестра ти скоро ще умре.

Махараджата повдигна рамене и направи страшен жест.

— Прекалено много ми говориш за Мизора. Човек би си помислил, че е засегнала сърцето ти.

— И ако е така?

— Ще се срещнете или в рая, или в ада на Буда. Чух, че си я обичал тайно.

— Внимавай — изкрещя Амали. — Един ден ще платиш за моята и за нейната смърт.

— Войници, изпълнете задълженията си. Този човек ми създаде достатъчно неприятности.

Четирима войници хванаха Амали и го отведоха до двата дънера на брега на езерото, където вече бяха завързани четиримата му другари.

— Приятели — каза им Амали, — затворете си очите, за да не гледате крокодилите! Агонията ни ще бъде кратка. Смъртта ще настъпи бързо.

Войниците бутнаха дънерите в езерото. От водата веднага се подадоха двадесетина муцуни. Крокодилите се приближаваха с разтворени уста.

Внезапно откъм острова се чуха два изстрела. Едно оръдие започна да обстрелва крокодилите, а пушечните изстрели всяха суматоха сред хората на махараджата.

Иззад острова се показа една гемия. „Бангалор“ бързо напредваше, каран от десетина силни гребци. Жан Баре и няколко моряци стояха на носа и непрекъснато обстрелваха синхалите, а оръдието стреляше наляво и надясно.

Тази атака беше толкова неочаквана, че войниците на махараджата забравиха за оръжието си. Те хукнаха да бягат с викове и проклятия. Само военните и сановниците се спуснаха към своя господар, за да го защитят.

„Бангалор“ стигна до двата дънера, които плуваха на около двадесет метра от брега. Двама души скочиха във водата и разрязаха въжетата, с които бяха вързани пленниците. Амали се качи на гемията си и прегърна Жан Баре.

— Благодаря, приятелю — каза той.

— Да бягаме — прекъсна го французинът. — Синхалите вече се събират.

— Вдигнете платната! — нареди Дурга.

„Бангалор“ се изви и се понесе с попътния вятър, като поздрави с оръдието си синхалите, които се връщаха по местата си.

— Друг път ще нагостите крокодилите! — извика Дурга.

Гемията мина зад острова и отплава към канала, който водеше към океана.

— Както виждате, не беше толкова сложно — каза Жан Баре на Амали. — С малко барут и желязо натрихме носа на махараджата.

След като премина провлака и се провря между четирите галерии, построени от махараджата при устието, „Бангалор“ се отправи към скалата на Амали. Когато мина край рифовете, вече се свечеряваше. Амали стоеше на руля. Скоро той въведе гемията в пещерата на акулите.

— Каква странна пещера! — възкликна французинът, удивен от това, което виждаше пред себе си. — Тази скала не може да се превземе по никакъв начин. Синхалите напразно си губят времето.

В галерията ги посрещнаха осем моряци, водени от един капитан.

— Вече отбихме първата атака — съобщи капитанът.

— Чия? — попита Амали.

— На хората на яфнапатамския махараджа и принца на Манаар.

— Колко бяха гемиите?

— Повече от осемнадесет. Потопихме две.

— Кога дойдоха?

— Вчера сутринта.

— Направиха ли някаква пакост?

— Изразходваха много барут и муниции, но безрезултатно. Изглежда че подготвят ново нападение за утрото.

— Ще видим. А Мизора?

— Стои в стаите, които й определи.

— Ами принцът на Манаар?

Капитанът наведе глава и замълча.

— Говори! — заповяда Амали.

— Господарю, той умря.

— От раните си ли?

— Не, изядоха го акулите.

— Какво означава това? Говори по-ясно.

— Казвам ви истината, господарю. Макар и все още твърде слаб, той успя да излезе от стаята си, докато се биехме с неприятеля.

Забелязахме го, когато вече беше в коридора.

— И сигурно се хвърли в пещерата? — попита французинът.

— Да, господине. Той се е надявал да достигне гемиите си.

— И акулите го разкъсаха?

— Точно така.

— Съжалявам за трагичната му смърт. Той беше смел младеж — промълви Амали. — Сега ще трябва да помислим за охраната.

— Всичко е готово, господарю — съобщи капитанът. — Ние поставихме оръдията зад укрепленията и приготвихме необходимото количество камъни.

Амали се изкачи в замъка. Там бяха останали само четирима часовои, които охраняваха Мизора. Той мина покрай тях и се спря пред вратата на стаята на принцесата. Посегна силно развълнуван към висящата бронзова плоча и почака няколко мига. След това почука. Металът още не бе престанал да звъни, когато отвътре се чу гласът на пленницата:

— Влез.