Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Господарю, между индусите виждам един бял. Ето го, онзи, който стреля с оръдието.

— Видях го.

— Англичанин ли е?

— Независимо дали е англичанин, французин или португалец, ние ще му се притечем на помощ. Няма да позволим на тези диваци да унищожат екипажа.

„Бангалор“ напредваше бавно, защото вятърът беше стихнал и моряците гребяха с весла. Появата на гемията не смути нападателите, тъй като помислиха, че им идва подкрепа. Но после веднага разбраха грешката си. Те видяха, че индусите оставят греблата и се залавят за оръжието, а на мачтата се появява непознато тъмно знаме.

Диваците отново нададоха войнствени викове и заразмахваха ножове, саби и тежки топори. Те се насочиха към „Бангалор“, убедени, че лесно ще го превземат.

Царят на ловците на бисери се изправи, подпря карабината до рамото си и извика:

— Оръдията да открият огън! Разчистете ми пътя!

Гемията пламна като кратер на изригващ вулкан. Оръдията стреляха едно след друго. Най-близките лодки бяха унищожени. Войнствените викове стихнаха. Чуха се стонове на предсмъртна агония и сърцераздирателни писъци.

— Не са останали много — каза Дурга.

— Тези диваци няма да се отстранят от пътя ни така лесно — отвърна Амали, който познаваше упорития характер на кандиотите. — Продължавайте да стреляте с оръдията.

Бяха улучени пет лодки и те потънаха във водата заедно с убитите и ранените. „Бангалор“ се отправи към заседналата гемия. Екипажът й продължаваше да се защищава с малкото си оръдие.

— Бели хора! — извика Амали.

Един европеец, облечен с памучни дрехи и сламена шапка, се спусна към носа на гемията. В ръката си държеше карабина, която още димеше.

— Кой сте вие? — попита той.

— Ваш приятел — Царят на ловците на бисери. Напуснете вашата гемия, тя и без това е заседнала, и елате на моята.

— Ами оръдието?

— Оставете го. Ще използвате моето.

Европеецът хвърли едно въже и се покатери върху палубата на „Бангалор“, следван от петима негови хора, които преди това се погрижиха да затъкнат оръдието.

Европеецът беше млад, красив мъж на около тридесет години с руса коса, сини очи и правилни черти. Той протегна ръка на Амали и му каза на английски език:

— Който и да сте вие, благодаря ви за намесата. Ако се бяхте забавили още няколко минути, тези диваци щяха да ни изколят. Да бягаме оттук, защото сложиха два запалени фитила в една бъчва с барут и гемията ми всеки миг може да хвръкне във въздуха.

— Англичанин ли сте?

— Не, французин.

— Толкова по-добре. Сега ще се помъчим да си пробием път.

Пристигането на диваците им попречи да разменят повече думи.

Лодките на кандиотите отново се бяха насочили към „Бангалор“. Една част от диваците се покачиха на заседналата гемия. Те надаваха диви тържествуващи викове, които приличаха на животински рев.

Водата се пенеше под веслата на нападателите. Лодките им приближаваха. Решителният момент наближаваше.

Амали нареди със спокоен глас на двама от моряците си да вземат веслата и да подкарат гемията към средата на езерото. После се обърна към останалите и им заповяда да открият огън.

Французинът попита с безпокойство:

— Ще можем ли да си проправим път? Около нас има най-малко сто лодки, а идват и други.

— Ще ги потопим — уверено изрече Царят на ловците на бисери.

— Имате ли достатъчно боеприпаси?

— Хиляда гранати.

— Но те ще нахлуят в гемията.

— Аз ще им попреча.

Гемията щеше да се вдигне във въздуха всеки момент и затова индусите на Амали и французинът се мъчеха да отдалечат от нея своята гемия, за да не пламне и тя. Царят на ловците на бисери се обърна към Дурга:

— Кажи на моряците да преместят на кърмата оръдията и всички да се съберат там, а носа покрий с дуриони. Нали имаме достатъчно на гемията?

— Да, господарю.

— Дурионите не са ли плодове? — попита французинът.

— Да, господине — отвърна Амали, като подпря карабината на рамото си и гръмна.

— Какво ще правите с тях?

— Ще видите. Добър стрелец ли сте?

— Ходя на лов само за диви зверове!

Постепенно „Бангалор“ се отдалечи от гемията и даде възможност на лодките да се приближат до нея. В това време помощникът му се отправи към носа на гемията, следван от няколко души. Те носеха кошници, пълни с дуриони, които изсипаха на пода.

Дурионите са плодове, които растат в ге рите по тези места. Те приличат на дини, но са покрити с дълги остри тръни, твърди като стомана.

— Разбирам — извика французинът.