Емилио Салгари - Ловци на бисери

После влезе в залата, където Мизора, известена за неговото посещение, вече го очакваше.

— Преди да тръгна — каза й Амали, — дойдох да те попитам дали искаш да предам нещо на махараджата.

— Отиваш при брат ми ли? — попита младото момиче, смутено и изплашено.

— Да, отивам при брат ти.

— И ще се явиш пред него?

— Докато си в ръцете ми, няма от какво да се страхувам.

— Той може да те убие.

— Няма да го направи, защото ти си гаранция за живота ми. Ако заповяда да ме убият, моите хора ще убият теб. Ще го направят, дори ако ги накарам да ми обещаят, че ще те пощадят.

Настъпи мъчително мълчание. В очите на Мизора се четеше ужас.

— Тогава съм изгубена — прошепна тя.

— Докато съм жив, ти ще бъдеш в безопасност.

— Не отивай при брат ми. Той те мрази повече, отколкото си мислиш, защото се страхува, че ще завладееш трона му.

— Вече съм решил да отида в Яфнапатам и ще отида — заяви Амали с решителен том, — дори да съм сигурен, че повече няма да се върна.

— Възхищавам се от смелостта ти, но те съветвам да изпратиш някой друг вместо себе си. Брат ми има буен и отмъстителен характер. Той може да стигне до крайност.

— Страхуваш се да не ме убие и после моите хора да направят същото с теб? Така ли, Мизора?

— Не — отвърна живо младото момиче и впи погледа си в очите на Амали. — Искам някой друг да отиде там, за да те предпазя от предателство и защото…

— Доизкажи се — подкани я Царят на ловците на бисери.

— Защото човек винаги се възхищава от смелостта.

— За теб няма никакво значение дали ще се върна, или не. Може би съм смел, но се боря срещу вашето семейство. Аз съм опасност, която трябва да се премахне.

В този момент влезе Дурга.

— Господарю, вятърът е попътен и „Бангалор“ те чака. Щом стигнем на брега, тъмнината на нощта ще ни скрие.

— Сбогом, Мизора — прошепна Амали.

— Ще го убиеш ли?

— Не, обещавам ги, че няма. Между нас стоят достатъчно много жертви. Няма нужда да убивам повече. Не се страхувай. Не те заплашва никаква опасност. Макар и отдалеч, аз ще бдя над теб.

— Ти си великодушен и честен, Амали. Несправедливо те проклинах.

— Прощаваш ли ми, че те плених?

— Да, ти имаш правото да го направиш.

— Благодаря ти за тези думи, Мизора.

Амали излезе, следван от Дурга. Когато напусна замъка, той погледна към един от прозорците: младото момиче стоеше зад завесата и скришом го наблюдаваше. На устните му се появи усмивка — щастлива усмивка.

Той слезе по стълбата, която се виеше около скалата, влезе в галерията и се спря до отвора, водещ в пещерата на акулите.

Под въжената стълба се клатушкаше „Бангалор“. Събудени от светлината на запалените на гемията фенери, акулите плуваха наоколо и си играеха, вълнувайки водата с дългите си опашки.

— Даде ли необходимите заповеди? — запита Амали своя помощник.

— Да, господарю. Всички огнестрелни оръдия са наредени около скалата и хората са готови да отблъснат всяка атака. Нашите няма да се оставят. Келерми, който ги командува, е най-безстрашният и най-преданият сред нашите хора.

— Тогава да вървим.

Амали се спусна по въжената стълба над палубата на гемията си, където го очакваха тридесет души, грижливо подбрани от Дурга.

Между тях имаше само няколко синхали. Всички останали бяха индуси от Манаар, смели и опитни моряци.

Подобно на съотечествениците си те бяха облечени в дрехи от бяло платно; тесните им панталони бяха препасани с широки пояси, в които носеха оръжието си. Косите им бяха покрити с широки кърпи с най-различни, странно съчетани цветове. Амали им направи преглед и каза с видимо доволство:

— След малко ще излезем в океана. Бъдете готови на всичко, дори на смърт, защото нашето начинание е много опасно.

Тридесет души подкараха гемията с веслата, а когато излязоха от пещерата, вдигнаха платната.

Вятърът бе променил посоката си. Той понесе кораба на изток, където се намираше остров Цейлон.

Нощта беше ясна. Луната светеше. Океанът бе спокоен.

След като заобиколи плитките песъчливи места, гемията се насочи към подводните скали, където се беше разбил английският кораб.

— Нали това бяха скалите?

— Да, господарю. В тях се разбиват вълните.

— Не виждам кораба.

— Потънал е.

— Предвиждах го. Но да отидем до скалите. Може би ще намерим там някое оръдие. Отливът е настъпил.

Царят на ловците на бисери насочи гемията си към скалистите вериги, като го направляваше с голяма предпазливост, за да не го сполети участта на английския кораб.