Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Най-после разбрах какъв си — отвърна махараджата. — Ти само изчакваш благоприятния момент, за да завоюваш трона на твоите прадеди.

— Но, господарю, вие се лъжете. Това, което казвате, не е истина. Аз протестирам с…

— Хвърлете този човек в затвора — заповяда махараджата, без дори да го изслуша. — Засега се въздържам да определя неговото наказание.

— Твоята история започва да става интересна — каза Мизора. — Продължавай. Не съм я чувала досега.

— На следващия ден махараджата заповяда да повикат при него пълководеца, за да се позабавлява със страданията на своята жертва.

— Ти ще умреш — каза му той. — Измислих за теб наказание, за което дълго ще се приказва в моето царство. То ще накара всички честолюбци и завистници на моето могъщество да се замислят. Веднъж ти удари моя слон, Мунин, по хобота. А той е страшно злопаметен и щом те види, започва да се дразни и иска да си отмъсти. Ще те дам на Мунин и той ще те накаже. Махай се от очите ми, нещастен предател!

— Кълна се в сина си, че съм невинен.

— А… Забравих, че имаш син. Ще го задържа като залог срещу опитите за отмъщение от страна на твоя брат и съмишлениците ти. Махай се!

Пълководецът разбра, че всички възражения ще бъдат безполезни и се остави на съдбата. Махараджата застана на един балкон, откъдето щеше да наблюдава изпълнението на издадената от него присъда.

Осъденият бе въведен в двора на слоновете. Там беше сложен един огромен пън. Съблякоха му дрехите, вързаха го и сложиха главата му на дръвника.

Мунин влезе в двора, воден от своя гледач, който беше получил необходимите заповеди за наказанието на нещастния пълководец: трябваше да остави животното да действа, както намери за добре.

Щом видя жертвата си, слонът нададе ужасен рев. Очите му се наляха с кръв и той се затича напред.

— Пуснете Мунин — извика махараджата. Животното отиде при осъдения, хвана го с хобота си и му настъпи главата. Кръв плисна наоколо. Нещастникът беше мъртъв и свирепият махараджа можеше да бъде доволен от отмъщението си.

Същата вечер в палата имаше голямо празненство. Принцът се веселеше и заспа под звуците на дивата музика на своите баядери.

— Мизора, искаш ли да ти кажа кой беше този пълководец?

— Кажи.

— Моят брат… А махараджата, който го уби по този начин, е твоят брат…

В стаята настъпи дълбоко мълчание. Мизора не посмя да защити брат си, дори не повдигна очите си към Царя на ловците на бисери.

Високомерният й и ироничен израз бе изчезнал. Лицето й беше пребледняло.

— Какво мислиш за тази история? — попита накрая Амали.

— Бях чувала смътно за нея — отговори принцесата, без да го погледне. — На мене ли искаш да отмъстиш за смъртта на брат си? Тогава вземи сабята си и ме убий.

— Царят на ловците на бисери не е подлец, за да се нахвърля върху жена. Аз мразя брат ти, а не теб. На него ще си отмъстя.

— Тогава защо ме доведе тук?

— За да изтръгна от ръцете му малкия Мадури, когото държи в залог. Той ще заповяда да го убият, ако предприема нещо срещу неговото царство.

— Надявам се, че брат ми ще ти го върне.

— Ако иска да те освободи, трябва да ми го даде в замяна.

— Значи ще бъда пленница, докато брат ми не ти върне Мадури?

— Да, Мизора.

— Затворът не е лош — каза младото момиче, като се върна пак на ироничния си тон. — Царят на ловците на бисери притежава замък, който може да съперничи с палата на моя брат. Но има един недостатък.

— Какъв?

— Че е по-слаб.

— Не разбирам.

— Ще разбереш, когато войниците на брат ми дойдат да го обсадят и разрушат.

— Откъде ще дойдат? — попита Амали шеговито.

— Ще намерят начин да се изкачат на скалата.

— Казах ти вече, че не се страхувам от тях.

— Англичаните също ще дойдат.

— По-добре е да не се бъркат.

— Ще дойдат и войниците на Манаар, за да освободят своя принц.

— Държиш ли да го освободя?

— Все ми е едно.

— Но той те обича — промълви с чужд глас Царят на ловците на бисери.

— Неприятно ли ти е? — попита Мизора, учудена от този глас.

Амали махна с ръка и каза:

— Сбогом. Твоят затвор се състои от най-хубавите стаи на моя замък. На твое разположение са и всички слуги. Ще имаш всичко, което пожелаеш, освен свободата.

Той се обърна и излезе, без да дочака отговор. Когато стигна до прага на вратата, той внезапно се обърна и погледна пленницата. Очите й, толкова мрачни до преди малко, сега сияеха. Той си пое дъх и бързо излезе, страхувайки се, че няма да успее да сдържи напиращите на устните му думи.