Емилио Салгари - Ловци на бисери

Предчувствието на Амали се сбъдна.

— Нямаме работа тук — каза той. — Корабът е потънал. Не ще можем да го измъкнем от дъното.

— Дали екипажът не е избягал на някой от съседните на Цейлон островчета?

— Ловците на бисери сигурно са го преместили към бреговете на Индия. Но ние трябва да продължим пътя си. Вълните могат да изтласкат „Бангалор“ към плитчините и ще заседнем.

Гемията на Амали заобиколи внимателно подводните скали, които подаваха острите си върхове над водата. После тя се отправи към Цейлон, чиито брегове се очертаваха в далечината.

Благодарение на попътния вятър „Бангалор“ изминаваше повече от осем мили в час и щеше да стигне до бреговете на острова много преди разсъмване.

Точно това искаше Амали. Той не желаеше да забележат екипажа му, когато слиза на брега, защото се страхуваше, че някой от обитателите на острова може да предупреди махараджата. Преди да пристъпи към действие, той възнамеряваше да намери някое удобно скривалище.

Към два часа след полунощ „Бангалор“ беше вече на петдесет метра от брега, пред един доста широк канал, обграден с големи дървета, които сплитаха клоните си над водата.

— Да се скрием ли тук? — попита Дурга.

— Да — отговори Амали. — Този канал се влива в един много голям басейн, нещо като езеро. Край бреговете му няма никакви хора. Там ще бъдем на сигурно място, също като в нашата пещера.

— Това място далече ли е от Яфнапатам?

— На около дванадесет мили. Ще трябва да се движим предпазливо, защото в канала има много плитки песъчливи места и страшно свирепи крокодили.

След като мина между двете островчета, образуващи нещо като преграда, „Бангалор“ навлезе в канала. Дълбоката тишина се нарушаваше от време на време от гмуркания във водата, което показваше присъствието на влечугите.

Амали се взираше в тъмнината. Дурга измерваше дълбочината на водата, за да не заседне някъде гемията.

Зората вече започваше да избистря небето, когато до ушите им достигна грохота от недалечен пушечен залп.

— Какво означава това? — прошепна Амали, като отстъпи руля на един от моряците. — Доколкото знам, бреговете на това езеро винаги са били необитаеми. Те гъмжат от диви зверове.

— Може да са ловци — предположи Дурга.

— Кой ще посмее да ловува в тази джунгла?

В този момент се чу втори гърмеж.

— Пак! — извика Амали.

— Може би е сигнал за опасност.

— От кого?

— Кой знае? Я слушай!

— Та това е оръдие!

— Сигурно наблизо се води някаква битка.

— Кои ли се бият?

— Предполагам, че това са войниците на Яфнапатам и диваците от вътрешността. Понякога те напускат непристъпните си убежища в гората и нападат.

— Да, знам това, Дурга. Те нападат понякога и лодките на ловците на бисери.

— Да се върнем ли назад или да продължим?

— Миризмата на барут ме опиянява!

— Но чия страна ще вземем — на Яфнапатам или на диваците?

— Това ще решим, когато пристигнем на самото място. Всички да вземат оръжието си. Пълни ли са оръдията?

— Да, господарю — отвърна Дурга.

Амали пое руля и внимателно заобиколи подводните скали.

Слънцето вече се показваше над дърветата. Гърмежите ставаха все по-чести и по-близки. Амали остави руля и взе карабината си в ръка.

Внезапно се разнесе страшен рев. Сякаш дивите зверове нападаха някое селище.

— Това са дивите обитатели на горите — каза Амали. — Те са свирепи и безстрашни. Но за щастие нямат огнестрелно оръжие.

— Кого ли нападат?

— Скоро ще разберем.

На мястото, където вече са намираха, каналът правеше завой. Изглежда нападението ставаше зад ръкава.

Когато гемията подмина гористия остров, пред очите на всички се откри страшна картина. При входа на езерото, където трябваше да спре „Бангалор“, в пясъка беше заседнала гемия с две платна, които индийците наричат пинаси. Тя стоеше неподвижна, обвита в гъст дим.

От време на време се чуваше оръдеен гърмеж. Оръдието обстрелваше малките лодки, които заобикаляха гемията. Лодките бяха пълни с полуголи хора със свирепо изражение, които при всеки гърмеж надаваха ужасни викове. Имаше най-малко двеста души. На гемията, сред барутния дим, се виждаха шепа индуси, които стреляха непрекъснато по нападателите и изобщо не мислеха да отстъпват.

— Това ли са кандиотите от гората? — попита Дурга.

— Да — отвърна Амали. — Те искат да заграбят гемията и да изколят екипажа й.

— Защо не се опитат да избягат?

— Не виждаш ли, че са заседнали в пясъка?