Емилио Салгари - Ловци на бисери

В това време „Бангалор“ продължаваше пътя си и оставяше зад себе си опасните места.

— Да вървим към нашето убежище — каза Амали. — Нека се спасяват, както могат. Ти, Дурга, се грижи за принца на Манаар. Той не трябва да умре.

— Какво ще правим с него?

— Още не знам. Но мисля, че един ден може да ни бъде полезен.

— Може да помогне на пленницата да избяга — вметна иронично Дурга. — Не забравяй, че я обича.

Лицето на Амали помръкна.

— Ще го наблюдаваме — прошепна Царят на ловците на бисери.

Той остави руля на един от моряците, слезе долу и се спря пред вратата на кабината си.

— Сигурно Мизора е страшно разгневена — помисли си той.

Почака един миг. Не чу никакъв шум. Отвори вратата и влезе.

Каютата на Амали беше малка, елегантна стаичка. Осветяваше я един китайски фенер. В нея имаше два дивана, застлани с коприна.

— Ти ли си Царят на ловците на бисери?

— попита презрително Мизора.

— Да, Мизора — отговори Амали почтително.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Сестрата на Яфнапатамския махараджа.

— И посмя да ме отвлечеш?

— Не се страхувам от брат ти.

— Той е силен.

— На сушата — да, но аз съм силен в океана — заяви с гордост Амали. — Искаш ли доказателство за това? Сразих твоите хора, а те бяха два пъти повече от моите; потопих мауната на принца на Манаар, който ти идваше на помощ; разбих в скалите преследващия ни английски кораб. Мислиш ли, че брат ти би могъл да направи това?

— Принцът на Манаар! — извика Мизора.

— Уби ли го?

— Ако исках да го убия, сега той щеше да бъде на дъното на океана.

— О, ти си великодушен — каза иронично Мизора.

— Повече, отколкото мислиш — отвърна Амали. — Сутринта го спасих от една акула, която щеше да го разкъса, а тази вечер, вместо да му разбия черепа, го пощадих. Пред теб са ме описали като бандит, но, както виждаш, не съм такъв.

— Честният човек не похищава жени — припомни му поуспокоена Мизора. — Ако ти наистина си великодушен и честен, върни ме на брат ми.

— Засега това е невъзможно.

— Страхуваш ли се да спреш на брега на Яфнапатам?

— Не, и скоро ще ти го докажа.

— Да не предприемаш нещо против моя брат, махараджата?

— Ще му отмъстя, Мизора.

— За какво?

— Между него и мен стоят невинни жертви — отвърна с глух глас Амали.

Мизора потрепери и го погледна ужасена.

— Не се опитвай да ме лъжеш — каза тя.

— Ще ти разкажа всичко и ти сама ще прецениш дали мога да простя на брат ти това, което той стори на моето семейство.

— И принцът на Манаар ли е замесен в това?

— Не, него го познавам едва от вчера и нямам причини да го мразя.

Амали погледна внимателно Мизора и запита:

— Обичаш ли го?

В гласа на Амали имаше нещо, което удиви Мизора.

— Защо ми задаваш този въпрос? — попита тя.

— Принцът на Манаар търсеше в плитките места сини бисери, за да ти ги подари.

— На мен? — удиви се принцесата.

— Не знаеш ли, че те обича?

— Не!

— Е, добре, сега вече го знаеш — прошепна Амали с горчивина.

— Неприятно ли ти е?

— Друг път ще продължим този разговор. Засега принцът на Манаар е мой пленник. Утре няма да може да отиде за сини бисери.

— Брат ми ще се погрижи за неговото освобождаване.

— От пещерата на акулите ли? — усмихна се иронично Амали. — Ти още не познаваш моето убежище. Сбогом, Мизора. Не мисли много за принца на Манаар. Между него и тебе стоя аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Мразиш ли ме?

— Не знам. Но сърцето ми подсказва, че ще причиниш страдания на близките ми.

Амали спря като закован. Той впери очи в очите на красивата принцеса, сякаш искаше да прочете в тях дали наистина мисли това, което говори. После излезе и затвори вратата след себе си.

— Да — прошепна той, когато остана сам. — Наистина ще донеса беда на брат ти… Но и ти на мен…

След като прекоси бавно коридорчето, той влезе в каютата на Дурга. Тя също имаше приветлив вид, но обзавеждането й не беше толкова скъпо.

Младият принц на Манаар беше дошъл в съзнание и лежеше на дивана. Като видя Амали, по лицето му се изписа гняв. Въпреки болката, той се опита да седне и изкрещя с прегракнал глас:

— Какво направи с Мизора, разбойнико?

— Така ли ме посрещаш?… Не си много гостоприемен, принце.

— Питам те къде е Мизора?

— В ръцете ми.

— Върни я вкъщи или скъпо ще платиш за недостойната си постъпка.

Амали скръсти ръце на гърдите си и каза с твърд глас:

— Внимавай, не ме карай да се разкайвам за великодушието си, принце. Океанът е достатъчно дълбок. Хвърленият в него рядко успява да изплува на повърхността.