Емилио Салгари - Ловци на бисери

Той изстреля още две гранати, но те паднаха във водата.

— Вече сме на безопасно разстояние — каза Амали с доволна усмивка.

Дурга се изкачи на палубата.

— Погрижиха ли се за принца? — попита Амали.

— Да, господарю.

— Тежка ли е раната му?

— Болезнена е, но не е опасна. След няколко седмици вече ще бъде на крака.

— А Мизора?

— Затворих я в твоята каюта.

— Изнесе ли оттам оръжието?

— Да.

— Тя плаче ли?

— Да, но, струва ми се, от гняв.

— Ще се успокои. Ако се страхува, че ще я убием, тя се лъже. Аз съм великодушен. А освен това я обичам.

— Ами англичаните?

— Продължават да ни преследват.

— Дали ще ни преследват чак до скривалището ни?

— Няма опасност… Виждаш ли как се разбиват вълните там?

— Да… Не са ли това подводните скали при Битор?

— Носим се право към тях.

— Господарю, не забравяй, че тези подводни скали са коварни.

— Не се страхувам. Трябва на всяка цена да се отърва от кораба, който ни преследва.

Като видя, че не може да стигне „Бангалор“, корабът започна да го обстрелва с далекобойните си оръдия. Но напразно. С всяка минута разстоянието се увеличаваше.

Няколко снаряда, изстреляни от оръдията на носа, паднаха до гемията и вдигнаха стълбове от вода.

— Ах, ако имах оръдията ви — кресна гневно Амали, — изобщо нямаше да бягам от вас. Тогава щях да ви покажа как наказвам онези, които дръзват да стрелят по Царя на ловците на бисери. Но вие и без това сте загубени!

Той отправи огледа си на юг, където вълните се разбиваха с оглушителен шум в скалите. Сякаш търсеше някакъв изход. Накрая реши да подмами враговете си по-близо до гемията и започна да мести оръдията от едно място на друго като човек, който се мъчи да заеме най-добрата позиция.

Англичаните помислиха, че се готви за бой, и заредиха оръдията си. Но те изчакваха с обстрела, защото искаха да пленят целия екипаж.

Без да ги изпуска от очи, Амали се приближаваше към веригата скали и се готвеше да мине през провлака по такъв начин, че англичаните да не го забележат.

Към луната се приближаваше облак. Амали го показа на помощника си и каза:

— Когато облакът покрие луната и стане тъмно, ще се отправим към веригата скали.

— Но англичаните ще ни последват.

— Да, но те сигурно не знаят за тези подводни скали. Гледай само какъв номер ще им скроя. Корабът им ще се разбие в кораловите рифове.

Когато се приближи на около четиристотин метра, английският кораб започна да стреля. Гранатата мина над „Бангалор“ и прекърши една от мачтите.

В този момент облакът затули луната.

— Внимавайте — извика Амали, — отиваме към скалите.

Той се изправи и здраво стисна руля. Моментът беше много напрегнат; една погрешна маневра и корабът можеше да заседне.

Но Амали изглеждаше спокоен и сигурен в предприетото начинание. Орловият му поглед вече беше забелязал провлака.

„Бангалор“, тласкан от тихия хладен вятър, навлезе в пенещите се бучащи води.

— Господарю — промълви Дурга, блед като платно. — Вървим към своята гибел.

— Мълчи! Тежко на този, който посмее да си отвори устата!

От време на време се чуваше странен шум, сякаш основната греда на гемията стържеше дъното или докосваше някоя скала.

Английският кораб продължаваше преследването.

— Минахме! — извика Амали.

— Да, господарю — отговориха в един глас моряците. — Ето я последната верига.

— Започнете да стреляте. Нека си помислят, че приемаме да се бием.

Дурга и още двама моряци насочиха оръдията към неприятеля, а Амали подкара гемията към последната верига от скали.

Английският капитан мислеше, че водите са достатъчно дълбоки, и не предприе никакви мерки, за да избегне голямата опасност. Той преследваше сляпо „Бангалор“ и се надяваше, че след малко ще го настигне.

— Ето ги, вече са над скалите — извика Амали.

Чу се ужасен трясък. Английският кораб внезапно спря и се наклони на една страна.

Настана суматоха: чуваха се викове на ужас, крясъци, проклятия… След малко последва втори трясък.

Корабът бе получил множество пробойни при удара в скалите и водата нахлуваше в трюма.

От „Бангалор“ се чу тържествуващ вик. Неприятелският кораб бе пробит. Амали вече можеше да се върне в своето убежище, без да се страхува от преследване.

Англичаните се втурнаха един през друг към спасителните лодки. Офицерите напразно заплашваха и призоваваха за ред. Всички бяха обезумели от страх.

Корабът продължаваше да се накланя. Мачтите застрашително надвисваха над спуснатите лодки. Всеки миг те можеха да паднат над тях и да ги преобърнат.