Емилио Салгари - Ловци на бисери

Вятърът стихна. Ладията плаваше все по-бързо и по-бързо към сушата, подобно на птица, която се надява да намери на брега храна.

Амали беше потънал отново в съзерцание и мълчеше. От време на време той се приповдигаше и отправяше поглед към великолепната гемия, която приличаше на черна точка върху блестящия океан.

Дурга го изтръгна от мислите му.

— Моят господар е много загрижен и не дава никакви заповеди — каза той. — Още дълго ли ще продължаваме да плаваме? Нима ще стигнем до брега на Цейлон и ще влезем сами в устата на вълка?

— Ще се скрием зад рифовете на Гай — отвърна Амали. — Ако принц Дапали, както ти се страхуваш, придружава Мизора и вече е открил моята гемия, той ще смени посоката и ще се отправи към бреговете на Индия.

— Или ще отиде да търси защита от английския кораб. Ще стане лошо, господарю, ако загърмят оръдията!

— Ако не успеем, ще отидем в нашето непристъпно убежище и ще почакаме по-благоприятни времена, за да отмъстим на махараджата! Но аз съм сигурен, че утре Мизора ще бъде в моя власт. Ето веригата от скали. Хайде да застанем на завет и да почакаме, докато минат синхалите.

На около две мили от „Бангалор“ имаше скали, образуващи широк разпокъсан полукръг. Те заемаха площ от около петстотин метра и сформираха няколко островчета, свързани помежду си чрез скали, които оставаха открити при отлив и служеха за убежище на огромни ята от морски птици. Тези островчета бяха опасни за мореплавателите, тъй като на тях нямаше никакъв фар.

Вълните се разбиваха в скалите с оглушителен шум и заливаха всичко наоколо. Навлизането в тези места беше много опасно.

„Бангалор“, която имаше малка водоизместимост, а и се управляваше от опитни моряци, лесно премина над тези плитки места и хвърли котва сред островчетата. Тук, сред скалите, тя бе добре скрита.

Минаваше обяд. Амали нареди на хората си да се нахранят. После се качи заедно с Дурга на една малка лодка и двамата се изкачиха на най-високата скала. От върха й можеше да се вижда надалече в океана.

Амали обгърна с орловия си поглед водната шир.

Далече на запад се виждаха множество движещи се черни точки: това бяха лодките на ловците на бисери.

На изток се очертаваха бреговете на Цейлон, покрити с гъста растителност и набраздени с дълбоки, живописно криволичещи заливи. По-нататък високи зеленикави планини извисяваха към небето острите си върхове.

— Тук е махараджата, там — Мизора — прошепна Амали, — а между тях съм аз. И те няма да се срещнат.

Той седна на самия връх на скалата, скръсти ръце на гърдите си и търпеливо зачака залеза на слънцето. Бе сигурен, че гемията на махараджата няма да напусне плитчините, в които ставаше ловът на бисери, преди оръдейният гръм на кораба да обяви преустановяване на работата.

Дурга, който се беше изкачил до него с голяма мъка, седеше и дъвчеше някаква смес от листа, орехи и тютюн. Той също мълчеше.

Слънцето бавно слизаше към хоризонта. Скоро от отсрещната страна изгря луната и покри водите със сребърен прах. Тези места не познават здрача и затова тук нощта винаги настъпва внезапно.

Над океана отекна продължителен тътен: английският кораб оповестяваше края на лова на бисери.

Амали стана. В очите му гореше странен пламък. Ноздрите му се издуха. Изправен на скалата, той наблюдаваше движенията на черните точки. С трепет зачака една от тези черни точки да се отдели от другите и да поеме на изток.

— Виждаш ли я, Дурга? — попита той и лицето му засия. — Виждаш ли как напредва?

— Да, господарю. Гемията на хубавата Мизора се отдели от другите гемии и тръгна към Цейлон.

— Махараджата напразно ще я чака тази нощ.

— Нашите хора са готови за нападение. Те горят от нетърпение да премерят силите си със синхалите на махараджата и да отмъстят за печалния край на брат ти. Те са само двадесет, но няма да отстъпят и пред сто синхали.

— А!?

— Какво има, господарю?

На челото на Амали се появи дълбока бръчка.

— Някаква друга точка следва гемията на Мизора.

— Лодката на принца от Манаар.

— Вероятно, Дурга.

— Двадесет срещу тридесет и шест. Става интересно.

— Мене не ме ли смяташ?

— Самият ти струваш колкото десет души, господарю. Но не виждаш ли, че там се движи нещо бяло? Това е английският кораб. Той охранява отдалеч Мизора и принца.

— И белите ли? — процеди Амали през стиснати зъби. — Изглежда, че всички са се съюзили против мен… Дурга, време е да се връщаме на кораба.

— Ще нападнем ли, ако…