Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Къде е?

— Приближава се към вашата гемия.

Черната коса на Амали се показа над водата.

— Дръж, Дурга — каза той, — поеми гмуркача. Бързо, акулата ни преследва…

Той подаде едно безжизнено тяло, което веднага беше поето от десет ръце и положено върху палубата на гемията. От носа и ушите на гмуркача се стичаше кръв. По тялото му не се виждаше никаква рана, но той още не бе дошъл в съзнание.

Тъкмо когато Амали посегна към руля, за да се изкачи на гемията, се чуха петнадесет ужасени гласове:

— Акулата!

Царят на ловците на бисери бързо се обърна назад. На пет крачки от него се показваше огромната глава на хищника. Челюстите, въоръжени с няколко реда триъгълни остри зъби, бяха разтворени.

— Той е изгубен — извикаха отчаяно ловците на бисери.

Но Амали запази хладнокръвие. Той се спусна отвесно и мина под акулата, стисна здраво ножа си и й нанесе силен удар.

Острието потъна в тялото на чудовището, което скочи високо над водата. На корема си имаше ужасна рана, от която бяха изскочили черва и бликаше кръв.

Няколко минути моряците не виждаха нищо друго освен окървавената вода. После се появи Амали. Той се покатери ловко на гемията, хвърли окървавената си кама и каза спокойно:

— Тази акула вече никого няма да разкъса. Наказах я. Къде е човекът?

— Тук, господарю — отговори Дурга.

— Мъртъв или жив?

— Ще дойде на себе си.

Амали свали диадемата от бисери и диаманти, хвърли я на Дурга с жест на победител и произнесе с тържествен глас:

— За него е.

После, без да обръща внимание на стичащата се по бронзовата му кожа вода, навлече робата си от бяла коприна.

От всички гемии се чуваха възгласи:

— Да живее храбрият Цар на ловците на бисери!

Гмуркачът, спасен от Амали в момента, в който ненаситната акула се готвеше да го разкъса, беше млад човек на около двадесет и пет години. Имаше среден ръст, тъмна коса и правилни черти на лицето.

Като всички синхали той носеше малка брада и дълга коса, вързана на тила, където висеше брошка, в която бе вграден синкав бисер. Пръстите му бяха отрупани със златни пръстени, украсени с блестящи смарагди.

Личеше си, че не е гмуркач по професия.

Това забеляза и Дурга. Учуди се, но не каза нищо на господаря си. Той се залови да разтрива гърдите на младежа, докато неговите хора се мъчеха да разтворят зъбите му и да излеят в устата му съдържанието на едно малко шишенце.

Наситеното с алкохол питие проникна до гърлото на загубилия съзнание нещастник. Той трепна, кихна няколко пъти, отвори очи и учудено се огледа наоколо.

— Вече не си в океана — успокои го Дурга. — Съвземи се. Акулата, която се опита да те разкъса, е мъртва.

— Кой ме спаси?

— Един моряк, който не се страхува от океана и акулите.

— Името му?

— Какво те интересува?… Не ти ли стига, че си спасен?

— Искам да знам името му — повтори гмуркачът с почти заповеднически тон.

— Задоволи се да вземеш този подарък от твоя спасител и се върни на гемията си.

Като видя скъпоценното украшение, което му подаваше Дурга, гмуркачът презрително се усмихна и каза:

— Бисери на мене!… Ако искаш, можеш да дадеш този подарък на моите хора… или на твоите.

— Млади човече — каза учудено Дурга, — ти отхвърляш дар за хиляди лири стерлинги. Това е цяло съкровище за един ловец на бисери, който не печели повече от пет лири на ден…

— Върнете това украшение на този, който ми го е подарил.

— Царят на ловците на бисери не взема назад даровете си.

Като чу тези думи, младият човек се сгърчи и очите му заблестяха. Той произнесе с усилие:

— Царят на ловците на бисери? Той ли ме спаси?

— Да, аз — каза Амали, като се приближи. — Съжаляваш ли, че съм рискувал живота си, за да спася твоя?

Младият гмуркач не отговори. В очите му се четеше любопитство и известен страх.

— Царят… — прошепна той.

После стана бавно, сякаш смутен от своя спомен, тръгна към борда, махна за сбогом и промълви тихо:

— Благодаря.

Тъкмо се канеше да скочи във водата, когато ръката на Амали го улови за рамото.

— Кой си ти, който отхвърляш дара от Царя на ловците на бисери?

— Обикновен гмуркач — отвърна младежът, освобождавайки се от ръката му.

— Къде е гемията ти?

— Ето я. Идва към твоята гемия.

Действително към гемията се приближаваше една мауна. Тя се отличаваше от другите гемии по високата си задна част и позлатените змейове на носа. В нея имаше дванадесет души. Черният цвят на кожата им показваше, че са от Малабар.