Емилио Салгари - Ловци на бисери

— Не, сами ще се справим. Достатъчно силни сме. Екипажът на гемията, с която плава Мизора, едва ли е многоброен.

Амали подпря глава на руля, поглади два-три пъти брадата си и замълча.

Като видяха, че гемията на техния господар няма да напусне скоро тези води, ловците на бисери се отправиха към рифовете и започнаха своята работа.

Екипажът на всяка гемия се състоеше от двадесет души: десет гребци и десет гмуркачи, ръководени от един опитен водач.

Гребците наблюдаваха водата и се мъчеха да прогонят акулите, а гмуркачите се спускаха на дъното, за да събират бисерните миди.

Ловът на бисери край рифовете на Манаар датира още от времето, когато в тези места са господствали бенгалите. Ловците се стараят да не унищожават напълно скъпоценните мекотели. За тази работа е нужна необикновена смелост и голяма сръчност.

Когато гмуркачът стигне до мястото, където се знае, че има бисерни миди, той опасва гърдите си с колан, на който виси нож. С него той се защищава от акулите. На врата си окачва мрежа и смело се спуска в дълбините на океана, като предварително завързва на краката си камък, за да потъва по-бързо.

Когато стигне пясъка, той се стреми да събере възможно най-много миди, напълва мрежата, после се оттласква от дъното и с помощта на едно въже изплува на повърхността.

Работата под водата трае около една минута. Гмуркачите излизат ужасно изтощени. Много от тях след това получават кръвоизливи от носа, ушите и дори от очите.

Някои издържат под водата дори две минути, но те остаряват много скоро; зрението им отслабва, тялото им се покрива с трудно заздравяващи рани и след няколко години стават негодни за работа.

Вечерта, след като приберат улова, гемиите се връщат край бреговете на Цейлон или околните малки острови. Ловците изсипват мидите на купища и ги оставят да умрат.

Когато слънцето разложи напълно живата материя, хората започват да търсят бисерите, класират ги според големината и ценността им и ги изнасят на пазара.

Не всички уловени миди съдържат бисери. Много от бисерите имат различни недостатъци и нямат голяма стойност. Въпреки това в рифовете край Манаар годишно се ловят бисери за около тридесет-четиридесет милиона франка.

Измина близо час, откакто Амали се бе затворил в себе си. Внезапно един ужасен вик го изтръгна от неговия унес.

— Какво има, Дурга? — попита той.

— Акула нападна един гмуркач, господарю.

— Къде?

— Нещастникът тъкмо излизаше на повърхността, когато изведнъж изчезна. Сигурно вече е изяден.

Амали бързо хвърли шала и свали робата си. Сред ловците в близките гемии настъпи голяма суматоха. Гмуркачите бягаха и кре-щяха.

Във водата се очертаваше някаква огромна маса, която се движеше бързо и описваше широки кръгове.

Беше гигантска акула, дълга повече от седем метра. Чудовищната й паст можеше да погълне наведнъж цял човек.

Тя беше оставила плячката да й се изплъзне и сега напразно я търсеше. Акулата ту слизаше до дъното, ту изплуваше на повърхността.

От време на време опашката й се издигаше над водата и започваше да пляска по нея, но после отново изчезваше.

Нямаше и следа от гмуркача. Дали беше избягал, плувайки под водата, или пък лежеше в безсъзнание някъде по скалите?

Амали застана прав до носа на гемията и се приготви да скочи във водата. В този момент акулата се намираше на около петна десет метра разстояние от него.

— Не я нападай, господарю — извика Дурга. — Това е същата акула, която разкъса двамата гмуркачи от Манамбад.

На устните на Амали се появи презрителна усмивка. Той отвърна със звучния си глас:

— Ще отмъстя за всички.

После захапа ножа със зъби, хвърли се във водата и започна бързо да плува по повърхността. След малко потъна в дълбините Гмуркачите престанаха да крещят: те знаеха че изчезналият ще бъде или изваден, или отмъстен. Дурга, който се страхуваше да не се случи нещастие с неговия господар, свали дългата си роба и стисна камата си. Наведен над оградата, той наблюдаваше океана, клатеше глава и мърмореше:

— Каква лудост!… Но няма съмнение, че Амали е най-смелият човек в архипелага. Той презира страха.

Зад него стояха моряците, бледи и мълчаливи.

Изминаха петнадесетина секунди. Царят на ловците на бисери не се показа. Водата изведнъж потъмня и беше невъзможно да се види какво става в нея.

— Ето го!

Този възглас се изтръгна от другарите на изчезналия гмуркач.

Дурга, без да изпуска камата си, се изправи.