Владимир Полянов - Слънцето угаснало

Краят на улицата се пресичаше от канала на река, над която един мост щеше да го изведе нататък. Той стъпи на моста и спря заслушан. Отнякъде идеше плач, разтреперен глас. Той чу една дума:

— Студено!

Гласът беше безпомощен и молеше. Друг му отговори също тъй слабо и тихо, но с желание да вдъхне смелост:

— Призори е винаги по-студено. Завий се по-добре. Аз мога да понасям.

Художникът подири с очи, погледна към канала, под моста и видя две сенки. Избърза по стълбите и слезе долу.

Под свода на моста, сгушени едно до друго, седяха две момчета, боси и дрипави. Едното беше съблякло палтенцето си и с края на дрехата обвиваше другото, като го притискаше към себе си. Смаян, художникът попита:

— Какво правите тука?

Децата гледаха някак изплашени. Едното отговори:

— Ние тук спим.

— какви сте вие? Братчета?

— Не. Днес се намерихме. И той няма родители, и аз нямам.

Старецът погледна просълзен трогателната прегръдка на двете деца, чужди и непознати, а вече поделили завивката. Той остави децата и излезе на моста. Картината на другарството вълнуваше сърцето му. О, ако всички хора бяха такива!

Небето беше станало тъмносиньо, една след друга гаснеха звездите. Някъде от полето долиташе чуруликането на птици. В далечината, на изток, там, дето полето се издигаше, върховете преминаваха от виолетово в златно, сякаш пожар в друга, далечна страна хвърляше светлините си. Денят се раждаше величествено.

Свежият въздух обистряше ума му, мъката му стихваше. Чувстваше да се възвръщат силите му. Изпълваше го надежда. Откъде идеше всичко? Каква мисъл бяха събудили в него двете бедни деца? Той виждаше детската приятелска ръка да обгръща с обич всички хора, можеха ли тогава те да бъдат зли, жестоки, безсърдечни?

Дружно с новия ден пред очите му се вдигаха завеси. Някога искаше да тръгне по земята и да проповядва — да бъдат хората горещи или студени, да бъдат храбри или подли. Сега виждаше какво трябва — да бъдат по-добри, повече човеци!

Лицето му засия от просветление. В мрака се отваряше път. Той трябваше да го посочи на всички.

Тръгна. Въодушевен, той сякаш стана по-голям.

Насреща изгряваше слънцето и го обливаше с лъчите си.

© Владимир Полянов

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Публикация

Владимир Полянов, Слънцето угаснало, Издателство Кралица Маб, С. 1995 (второ издание, под редакцията на Николай Аретов). ISBN 954-533-003-15

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6702]

Последна редакция: 2008-04-24 20:25:52