Агата Кристи - Зло под слънцето

Когато през 1782 година капитан Роджър Ангмеринг си построи къща на острова встрани от залива Ледъркум, това беше сметнато за изключителна ексцентричност от негова страна. Човек от добро семейство като него би трябвало да има един представителен дом, разположен сред обширни ливади с бълбукаща рекичка и хубаво пасище.

Но капитан Роджър Ангмеринг имаше само една голяма любов — морето. Ето защо той построи къщата си — и то масивна къща, точно каквато искаше да бъде — на малкия, брулен от вятъра и обитаван от чайките нос, отрязан от сушата при всеки прилив.

Той не се ожени — морето беше неговата първа и последна „съпруга“ — и след смъртта му къщата и островът останаха на някакъв далечен братовчед. Братовчедът и неговите деца не се интересуваха много от това наследство. Техните земи се топяха и наследниците им непрекъснато обедняваха.

През 1922 година, когато големият култ към Крайбрежието като място за прекарване на ваканция окончателно се затвърди и брегът край Девън и Корнуол не се смяташе вече за непоносимо горещ през лятото, Артур Ангмеринг установи, че не може да продаде своята огромна, некомфортна къща в късногрегориански стил, но получи добра цена за неголемия чудноват имот, придобит от мореплавателя капитан Роджър.

Масивната къща беше достроена и разкрасена. От сушата до острова беше издигнат насип и прокаран бетонен път. Из целия остров бяха изсечени и оформени „Кътове“ и „Алеи за разходка“. Имаше два тенискорта, слънчеви тераси, водещи към малък залив изпъстрен със салове и трамплини за гмуркане. На Острова на контрабандистите в залива Ледъркум триумфално се появи хотелът „Веселия Роджър“. И от юни до септември (за кратко и около Великден) хотелът „Веселия Роджър“ обикновено беше претъпкан до тавана. През 1934 година беше разширен и бяха добавени бар, по-голям салон за хранене и няколко допълнителни бани. Цените скочиха.

Хората казваха:

— Ходили ли сте в залива Ледъркум? Има страшно приятен хотел там на нещо като остров. Много комфортно и никакви екскурзианти, нито автобуси. Добра кухня и всичко останало. Трябва да отидете.

И хората наистина отиваха.

Една важна личност (поне според собствената й преценка) беше отседнала във „Веселия Роджър“. Еркюл Поаро, ослепителен в белия си памучен костюм, с прихлупена над очите панамена шапка и изрядно засукани мустаци, лежеше в един удобен шезлонг и оглеждаше плажа. Тераси водеха от хотела надолу към него. На самия плаж имаше водни колела, надуваеми дюшеци, гумени лодки и платноходки, топки и гумени играчки. Имаше трамплин за скокове и три сала на различно разстояние от брега.

От хората, които бяха на плажа, някои бяха в морето, други се печаха на слънце, а трети старателно се мажеха с плажно масло.

На терасата точно над плажа седяха онези, които не правеха бани и коментираха времето, гледката пред себе си, новините в сутрешните вестници и всичко друго, в което намираха нещо интересно.

От лявата страна на Поаро госпожа Гарднър спокойно и монотонно говореше, докато куките й потракваха от нейното енергично плетене. Зад нея съпругът й Одел Гарднър лежеше в хамак с килната над лицето шапка и от време на време отронваше по някоя дума, щом се обърнеха към него за това.

От дясната страна на Поаро госпожица Брюстър, жилава и атлетична жена с прошарени коси и приятно загоряло лице, правеше дрезгави забележки. В резултат се чуваше нещо, което наподобяваше кратко гръмогласно излайване на овчарско куче, прекъсващо неспирното джафкане на куче-померанче.

Госпожа Гарднър казваше:

— Казах му аз на господин Гарднър, да, казах му, че разглеждането на забележителности е хубаво нещо и аз наистина обичам най-подробно да разгледам едно място, но в края на краищата, разгледали сме Англия доста добре и единственото, което искам сега, е да отида на някое тихо местенце и просто да почивам. Нали така казах, Одел? Просто да почивам. Чувствам, че трябва да си почина, така казах. Нали така, Одел?

Съпругът й измърмори изпод шапката си:

— Да, скъпа.

Тя продължи:

— И така, щом споменах за това на господин Келсо в агенцията „Кук“, той организира цялото ни пътуване и страшно много ни помогна във всяко отношение. Не зная какво бихме правили без него! — и както казах, щом му споменах за това, господин Келсо ни увери, че няма нищо по-добро от това да дойдем тук. Много живописно местенце, каза, напълно откъснато от света и в същото време много комфортно и изключително във всяко отношение. И тук, разбира се, се намеси господин Гарднър и попита: „А как са със санитарните условия?“ Защото, не зная дали ще ми повярвате, мосю Поаро, една от сестрите на господин Гарднър веднъж отседнала в един пансион, изключително място, както казвали, съвсем откъснато от света, и бихте ли ми повярвали — само външен клозет! Това естествено накара господин Гарднър да стане подозрителен към така наречените „откъснати от света“ места, нали, Одел?