Агата Кристи - Зло под слънцето

— Чудя се сега…

На което съпругът й веднага се отзова:

— Да, скъпа?

Той се измъкна с усилие от хамака и като взе плетката и книгата на госпожа Гарднър, попита:

— Какво ще кажете да пийнете нещо заедно с нас, госпожице Брюстър?

— Не точно сега, благодаря.

Семейство Гарднър се качиха към хотела. Госпожица Брюстър каза:

— Американските съпрузи са чудесни!

Мястото на госпожа Гарднър бе заето от преподобния Стивън Лейн.

Той беше висок, енергичен свещеник над петдесетте. Лицето му беше загоряло, а тъмносивите му спортни панталони — зацапани и неотговарящи на сана му.

Той възторжено каза:

— Чудесна природа! Ходих от залива Ледъркум до Хафорд и обратно по скалите.

— Доста загряващо да се разхождате днес — каза майор Бари, който никога не се разхождаше.

— Добро раздвижване — отбеляза госпожица Брюстър. — Днес още не съм ходила да греба. Няма нищо по-добро за коремните мускули от гребането.

Еркюл Поаро сведе очи с известно съжаление към една подутина в средата на тялото си.

Забелязвайки погледа му, госпожица Брюстър любезно каза:

— Бихте се отървали скоро от това, мосю Поаро, ако всеки ден излизахте да гребете с лодка.

— Mersi, Mademoiselle 2 2 Благодаря, госпожице (фр.). — Б.пр. . Ненавиждам лодките.

— Имате предвид малките лодки?

— Всякакви лодки! — Той затвори очи и потрепери. — Вълнението на морето, това не е приятно.

— И таз хубава, морето днес е спокойно като воденичен вир.

Поаро уверено отговори:

— Няма такова нещо като напълно спокойно море. Винаги, винаги има вълнение.

— Ако питате мен — обади се майор Бари, — морската болест е девет десети самообладание.

— Ето — каза свещеникът, усмихвайки се леко, — сега говори добрият моряк. А, майоре?

— Само веднъж съм страдал от морска болест, и то когато пресичахме Ламанша! Не мисли за това, ето моят девиз.

— Морската болест наистина е нещо странно — размишляваше госпожица Брюстър. — Защо трябва някои да страдат, а други не? Изглежда толкова несправедливо. И няма нищо общо със здравословното състояние на човека. Доста болнави хора са добри моряци. Веднъж някой ми каза, че има някаква връзка с гръбнака. Ето и непоносимостта на някои хора към височините. Самата аз страдам от това, но госпожа Редфън е още по-зле. Онзи ден на скалистата пътека към Хафорд така й се зави свят, че просто се залепи за мен. Каза ми, че веднъж се заклещила по средата на външните стълби на Миланската катедрала. Качила се, без много да му мисли, и слизането я довършило.

— Тогава по-добре да не слиза по стълбата в Заливчето на елфите — отбеляза Лейн.

Жената направи гримаса.

— Самата аз я отбягвам. За младите няма проблеми. Момчетата на семейство Коуън и младите Мастърманови с лекота слизат и се качват и това им доставя удоволствие.

Лейн каза:

— Ето я госпожа Редфън, качва се насам, след като се е изкъпала.

Госпожица Брюстър отбеляза:

— Мосю Поаро би трябвало да я одобри. Тя не се пече на слънце.

Младата Редфън беше свалила гумената си шапка и изтърсваше косата си. Косата й беше пепеляворуса, а кожата й имаше онзи блед тен, характерен за този цвят коса. Ръцете и краката й бяха много бели.

С дрезгав смях майор Бари подхвърли:

— Изглежда малко недопечена сред останалите, нали?

Като се уви в дълга хавлия, Кристин Редфън мина по плажа и се изкачи по стълбите към тях.

Имаше красиво сериозно лице, излъчващо студена хубост, и малки изящни стъпала и длани.

Усмихна им се и се отпусна до тях.

Госпожица Брюстър каза:

— Спечелихте симпатиите на мосю Поаро. Той не харесва добиващата слънчев загар тълпа. Казва, че са като големи мръвки или нещо подобно.

Кристин Редфън се усмихна печално:

— Бих искала да можех да се пека на слънце! Но аз не почернявам. Получавам обрив и ръцете ми се покриват с ужасни лунички.

— По-добре, отколкото целите да се окосмят, както на дъщерята на госпожа Гарднър — рече госпожица Брюстър. В отговор на въпросителния поглед на Кристин тя продължи: — Госпожа Гарднър беше в страхотна форма тази сутрин. Никакво спиране. „Нали така, Одел?“ „Да, скъпа.“ — Тя замълча и после каза: — И все пак ми се ще вие, мосю Поаро, да бяхте откликнали поне малко. Защо не го сторихте? Защо не й казахте, че сте тук, за да разследвате едно особено ужасяващо убийство и че убиецът, маниакален рецидивист, със сигурност се намира сред гостите на хотела?

Еркюл Поаро въздъхна:

— Боя се, че тя щеше да ми повярва.