Агата Кристи - Зло под слънцето

Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие:

— Да, красива е. Но в края на краищата не красотата е от значение. Не красотата е онова, което кара всички на плажа (с изключение на един) да се обръщат след нея.

— В нея има нещо друго, момчето ми — отбеляза майорът. — Нещо друго. — После попита: — Какво гледате така упорито?

Еркюл Поаро отвърна:

— Наблюдавам изключението. Единственият мъж, който не вдигна глава, когато тя премина.

Майор Бари проследи погледа му, вперен в един мъж на около четирийсет години, русокос и загорял. Той имаше спокойно, приятно лице, седеше на брега, пушеше лула и четеше вестник „Таймс“.

— Аха, онзи! — каза майорът. — Той е съпругът, приятелю. Онзи е Маршъл.

Еркюл Поаро рече:

— Да, зная.

Бари се изкиска. Самият той беше ерген. Беше свикнал да мисли за съпруга само по три начина — като „Пречка“, „Неприятности“ или „Предпазна мярка“.

Той каза:

— Изглежда приятен човек. Тих. Чудя се дали е дошъл моят вестник „Таймс“?

Той стана и тръгна нагоре към хотела.

Погледът на Поаро бавно се премести към лицето на Стивън Лейн.

Преподобният наблюдаваше Арлин Маршъл и Патрик Редфън. Неочаквано той се обърна към Поаро. В очите му имаше суров фанатичен блясък, когато изрече:

— Онази жена, тя е Злото. Съмнявате ли се?

Поаро бавно отвърна:

— Трудно е да се каже със сигурност.

Стивън Лейн каза:

— Но, човече, не го ли чувстваш във въздуха? Навсякъде около теб? Присъствието на Злото.

Еркюл Поаро кимна в знак на съгласие.

Когато Розамънд Данли дойде и седна до него, Поаро не се опита да прикрие удоволствието си.

Както беше вече признал, той се възхищаваше от Розамънд Данли както от всяка друга хубава жена, която беше срещал. Харесваха му нейната изтънченост, елегантната й фигура, интелигентността и гордата й осанка. Харесваха му прибраните, пригладени къдри на тъмната й коса и ироничната й усмивка.

Беше облечена с рокля в тъмносиньо на бели точки. Дрехата изглеждаше съвсем семпла, което се дължеше на строгата й линия. Розамънд Данли, известна като „Роза Монд Лимитид“, беше сред най-прочутите лондонски моделиери.

Тя каза:

— Не мисля, че харесвам това място. Чудя се защо дойдох тук.

— И друг път сте били тук, нали?

— Да, преди две години, на Великден. Тогава нямаше толкова хора.

Еркюл Поаро я погледна и вежливо отбеляза:

— Случило се е нещо, което ви е обезпокоило. Прав съм, нали?

Тя кимна. Загледа се в краката си и отговори:

— Срещнах призрак. Това е.

— Призрак, мадмоазел?

— Да.

— Какъв призрак? Или чий призрак?

— О, моят призрак.

Поаро попита внимателно:

— Болезнен ли беше призракът?

— Неочаквано болезнен. Върна ме в миналото, нали разбирате… — Тя поспря, размишлявайки, после продължи: — Представете си детството ми. Не, не можете! Вие не сте англичанин.

Поаро попита:

— Типично английско детство ли беше?

— О, невероятно английско! Провинция… голяма занемарена къща… коне, кучета… разходки в дъжда. Огньове в гората… ябълки в градината… безпаричие. Стари костюми от груб вълнен плат… едни и същи вечерни рокли година след година… неподдържана градина… с димитровчета, изникващи като големи байраци през есента…

Поаро попита внимателно:

— И вие искате да се върнете?

Розамънд Данли поклати отрицателно глава:

— Човек не може да се върне, не е ли така? Никога. Но ми се иска да бях тръгнала по… по друг път.

Поаро рече:

— Чудно.

Тя се засмя.

— И аз се чудя, наистина!

Поаро каза:

— Когато бях млад (а това, мадмоазел, беше наистина много отдавна), имаше една игра, наречена: „Ако не си този, който си сега, кой би искал да бъдеш?“ Пишехме отговора в лексиконите на момичетата. Лексикони с позлатени ръбове и със синя кожена подвързия. Отговорът? О, мадмоазел, не е много лесно да бъде намерен.

Розамънд каза:

— Да, предполагам, че не е лесно. Би било голям риск. На никого няма да му е приятно да приеме, че е Мусолини или принцеса Елизабет. Що се отнася до приятелите ни, ние знаем твърде много за тях. Спомням си, че веднъж срещнах едно очарователно семейство. Бяха така вежливи и мили един към друг и изглеждаха в такива добри отношения след толкова години съвместен живот, че завидях на жената. С готовност бих разменила мястото си с нейното. По-късно някой ми каза, че единайсет години не са си разменили нито дума!

Тя се засмя.

— Нима това не показва, че човек никога не знае?