Агата Кристи - Зло под слънцето

— Ами да, скъпа! — отвърна той.

— Но господин Келсо веднага ни успокои. Условията били последна дума, а и кухнята била отлична. И наистина е така, убедена съм. И това, което ми харесва в него, е, че е intime 1 1 Задушевен, интимен (фр.). — Б. пр. , ако разбирате какво имам предвид. Тъй като мястото е малко, всички се познават и разговарят един с друг. Ако има някакъв недостатък в британците, това е, че са склонни да се държат официално-студено няколко години, докато ви опознаят. След това никой не може да е по-приятен. Господин Келсо каза, че тук идват интересни хора и виждам, че е бил прав. Ето например вие, мосю Поаро и госпожица Данли. О, страшно се развълнувах, щом разбрах кои сте, нали, Одел?

— Наистина, скъпа.

— Ха! — възкликна госпожица Брюстър, намесвайки се шумно. — Каква тръпка, а, мосю Поаро?

Той вдигна ръце в знак на протест. Но това беше само един учтив жест. Госпожа Гарднър продължи да говори:

— Виждате ли, мосю Поаро, много съм слушала за вас от Корнилия Робсън. През май ние с господин Гарднър бяхме в Баденхоф. И, разбира се, Корнилия ни разказа за онзи случай в Египет, когато беше убита Линит Риджуей. Тя каза, че сте били чудесен, а аз винаги съм изгаряла от желание да ви срещна, нали, Одел?

— Да, скъпа. А и госпожица Данли, нея също. Много от вещите си купувам от магазина „Роза Монд“, а тя е Роза Монд, нали? Мисля, че дрехите й са винаги толкова елегантни. Такава великолепна линия. Роклята, с която бях снощи, е нейна. Мисля, че тя е прекрасна жена във всяко едно отношение.

Зад госпожица Брюстър майор Бари, който беше ококорил очи, оглеждайки хората на плажа, изръмжа:

— Изящно девойче.

Госпожа Гарднър потракваше с куките си.

— Едно нещо трябва да си призная, мосю Поаро. Доста се стреснах, като ви видях тук. Не че не бях развълнувана да ви срещна, напротив. Господин Гарднър знае. Но просто ми хрумна, че може да сте тук… хм, служебно. Знаете какво имам предвид. Понеже съм просто ужасно чувствителна, както ще ви каже господин Гарднър, и не бих понесла да бъда замесена, в каквото и да е престъпление. Нали разбирате…

Съпругът й се изкашля и изрече:

— Нали разбирате, мосю Поаро, госпожа Гарднър е много чувствителна.

Еркюл Поаро веднага отговори:

— Но позволете да ви уверя, госпожо, че съм тук чисто и просто за това, за което сте и вие — да се забавлявам, да почивам. Дори и през ум не ми минава за престъпления.

Госпожица Брюстър отново се обади с късия си дрезгав лай:

— Никакви тела на Острова на контрабандистите.

Детективът каза:

— А-а, това не е съвсем вярно. — Той посочи надолу. — Погледнете онези там, налягали в редици. Те какво са? Мъже и жени. В тях няма никаква индивидуалност. Те са просто тела!

Майор Бари одобрително рече:

— Красиви кобилки. Леко кльощавички може би.

Поаро извика:

— Да, но има ли някаква привлекателност, някаква загадъчност? Аз, аз съм възрастен, от старата школа. Когато бях млад, човек едва виждаше глезена. Да зърнеш шумящите фусти, колко примамливо. Нежната извивка на прасеца, коляното, украсения с панделки жартиер…

— Какъв палавник! — дрезгаво каза майор Бари.

— Дрехите, които носим днес, са много по-подходящи — възрази госпожица Брюстър.

— Ами, да, мосю Поаро — обади се госпожа Гарднър, — наистина мисля, че днешните ни девойки и младежи водят много по-естествен и здравословен живот. Просто лудеят заедно и те… ами те… — тя леко се изчерви, понеже бе доста целомъдрена — те не мислят за това, нали знаете какво искам да кажа?

— Да, зная — отвърна Поаро. — Това е възмутително!

— Възмутително? — изписка госпожа Гарднър.

— Да унищожат цялата романтика… цялата загадъчност! Днес всичко е стандартизирано. — Той махна с ръка към полегналите хора. — Това много ми напомня моргата в Париж.

— Мосю Поаро! — госпожа Гарднър беше шокирана.

— Тела, наредени върху плотове — като месото при касапина.

— Но, мосю Поаро, не са ли доста пресилени тези думи?

Той призна:

— Може би да.

— Както и да е — жената плетеше неуморно, — склонна съм да се съглася с вас в едно. Тези момичета, които лежат така на слънце, ще се окосмят по краката и ръцете. Това казах и на Айрийн — дъщеря ми, мосю Поаро. „Айрийн — казах й, — ако се излежаваш така на слънце, ще се окосмиш цялата — ще се окосмиш по ръцете, ще се окосмиш по краката, ще се окосмиш по гърдите — и на какво ще приличаш тогава?“ Казах й. Нали, Одел?

— Да, скъпа — потвърди той.

Всички мълчаха, представяйки си вероятно как ще изглежда Айрийн, когато дойде най-лошото. Госпожа Гарднър прибра плетката си и каза: