Йен Макдональд - Императрицата на слънцето

Ярка точка светлина. В миг точката експлодира до диск. Дискът от светлина се превърна в кръг от чернота: нощно небе. От съвършената окръжност нощно небе излезе въздушен кораб, бавен, огромен, великолепен. Витловите му двигатели бучаха. Порталът на Хайзенберг потрепна и се затвори зад него.

— Вуум — прошепна Еверет Синг, като премигна в дневната светлина на новата Земя.

Оттегли пръст от екрана на Инфундибулума. Поредният Скок на Хайзенберг, поредната вселена.

Мостикът на въздушния кораб Евърнес запищя от сигнализиращите аларми. Забляскаха жълти светлини. Зареваха тръби. Зазвъняха звънци, закрещяха клаксони. Опасност от сблъсък, опасност от сблъсък , тътнеше механичен глас. Зрението на Еверет се проясни в същия миг, когато това се случи и на останалата част от екипажа. И видя…

— Атланта, Дънди и Пресвети Пио — прошепна Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, отговорникът по товарите на въздушния кораб.

Обичайният му източник на цитати беше Библията, по-специално Старият завет. Разполагаше със стих за всякакви случаи. Когато обаче призоваваше светците от старата си родина, Конфедерацията, нещата бяха сериозни.

… дървета. Дървета пред тях. Дървета под тях. Дървета в лицата им. Дървета, които протягаха смъртоносните си, убийствени клони към тях. Дървета навсякъде. А Евърнес забиваше нос в тях.

— Това е… Това не трябваше да се случва — каза Еверет, парализиран от шока зад работната си станция на мостика. — Скокът… изчислих го така, че…

— Сен! — изрева капитан Анастейзия Сикссмит. В един момент си стоеше пред големия панорамен прозорец, заела обичайната си поза, облечена в бричовете и ботушите си за езда, с вдигната яка на ризата, сключила ръце зад гърба си, а над нея се простираха меките, копринени звезди на Земя 1. В следващия се взираше в корабокрушение, което я удряше право в лицето. — Изправи ни!

— Заела съм се! — извика осиновената ѝ дъщеря. Сен Сикссмит беше слаба като дребна състезателна хрътка, бледа като виелица, но пък бе пилотът на въздушния кораб Евърнес и сега хвърли всеки грам от незначителното си тегло върху лостовете за тягата. Еверет почувства как Евърнес потръпна, щом совалките на витловите двигатели се завъртяха в положение за вертикално издигане. Само че въздушните кораби са големи, дълги и трудно подвижни, и е необходимо време, много време, прекалено много време, за да ги накараш да променят курса си. — Хайде, хубавките ми доркас… хайде, любима…

Опасност от сблъсък, опасност от сблъсък , крещеше алармата. Имаше хакни акцент на ветровик.

— Накарайте тази врява да млъкне! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

Шарки изключи алармената сигнализация, но предупредителните светлини продължиха да заливат мостика с подлудяващото си жълто мигане.

Няма да успеем , помисли си Еверет. Няма да успеем. Странно колко спокоен се чувстваше по въпроса. Когато е неизбежно, преставаш да се бориш и просто го приемаш.

— Мадам… Мамо… Не мога да изправя носа — извика Сен.

Капитан Анастейзия се обърна към Еверет Синг. Панорамният прозорец беше зелен, червен. Вселена от червено-зелено.

— Мистър Синг, Скок на Хайзенберг.

Еверет откъсна очи от хипнотизиращото, убийствено зелено през прозореца и ги насочи към скоковите контроли на Доктор Квантум, към айпада си. Числата нямаха никакъв смисъл. Никакъв. Стоеше замръзнал. Коефициент на интелигентност с размерите на планета, както веднъж бе казал баща му, а не знаеше как да постъпи. Изплашен и неспособен да направи нищо по въпроса.

— Аз… аз… трябва да изчисля…

— Не разполагаме с това време, мистър Синг.

— Скокът на сляпо може да ни отведе навсякъде!

— Измъкни ни от тук!

Шарки хвърли поглед към мониторите над главата си:

— Капитане, забиваме се в земята.

Мостикът се разтърси като уловен от божия ръка. Еверет се залови здраво за скоковата станция. Капитан Анастейзия се завъртя и блъсна силно в една от стените. Падна на пода с изкаран въздух. Сен се държеше за щурвала като плъх за парче дърво от потъващ кораб. Евърнес изпищя с нановъглероден скелет, усукан до пределно допустимата норма.