Йен Макдональд: Императрицата на слънцето

Никога не се бе чувствал по-самотен, дори когато похити Портала на Хайзенберг на Пол Маккейб и отпътува за Земя 3. Там участваше в приключение. Тук оцеляваше. Там разполагаше с план. Тук всичките му планове бяха набучени на клоните на дърветата. И всички го мразеха.

Еверет опита да мисли за хората, които го обичат, за приятелите и семейството си. Замръзна, когато осъзна, че вече не може да си представи лицето на майка си. Виждаше ръцете, дрехите, обувките ѝ, но не и лицето ѝ. Не можеше да си представи и Виктъри-Роуз, нито баба Аджит или многобройните си пенджабски лели и чичовци; едва успяваше да си припомни приятели като Райън и Колет. Единственото останало от Колет бяха обувките „Док Мартен“ и косата — и двете шокиращо розови. Само от няколко седмици беше надалеч от тези хора, но между Еверет и обичаните от него стояха толкова много светове и други хора, толкова много страх, вълнения и странности, че все едно ги гледаше през параван от заскрежено стъкло, който му показваше форми и очертания, но никакви подробности. Лицето, което виждаше ясно, бе това на баща си, в онзи миг на двадесет и втория етаж на небостъргача „Тайрон тауър“, когато Шарлът Вилие насочи скоковия пистолет към него. Виждаше го прекалено ясно. Сякаш остротата и яркостта на онзи последен негов поглед размиваше всички останали лица.

Никога не се бе чувствал по-самотен.

Не можеше да спре напиращите сълзи. Бяха простото и естествено нещо, но по-скоро би умрял, отколкото да позволи хората, които работеха по двигателя, да го забележат. Той се обърна и побягна към джунглата.

Реката спря Еверет. Дърветата свършиха рязко и брегът се спусна толкова внезапно и стръмно, че се изпързаля надолу между канари и открити корени. Беше позволил на тялото си да го отнесе без каквато и да е съзнателна мисъл. Просто тичаше. Просто прескачаше клони и повалени дървета. Можеше просто да продължи да тича и да тича, докато най-накрая не се изгуби. Тук, на брега на реката, чуваше съвсем слабо звука от електрическите инструменти на ветровиците и работата от повдигащите въжета. Имаше път назад. Винаги имаше път назад.

Над Еверет се извисяваха дървета, по-големи и по-величествени от всяко друго на Земята. Виждаше и небето. Малък водопад между две канари бе изровил вир. Водата му бе дълбока и чиста, прохладна и подканяща. Слънцето и водата докоснаха болката, вината и самотата. Няколко секунди по-късно вече изритваше обувките си и се измъкваше забързано от корабните дрешки. Хвърли се с плисък във вира, отпусна се по гръб. Над гърдите му се надигнаха хладни и дълбоки води. Еверет отдели стъпала от дъното и се задържа изправен с леки движения на ръцете и краката.

Водата го благослови. Беше сам, но не и самотен. Никога дотогава не беше плувал съвсем гол сред природата. Харесваше му чувственото усещане от вода, която докосва всяка част от тялото му. И преди съм плувал така , осъзна той, преди да се родя, гол, във водите на майка ми.

Мисълта беше малко стряскаща.

Еверет направи няколко замаха с ръце до място, където слънчевите лъчи прозираха през покрова от червени листа. Слънцето огря лицето му. Той затвори очи. И ги отвори шокирано.

Слънцето.

Нещо не беше наред със слънцето. Все още го огряваше право в лицето. А не би следвало. Трябваше да се е преместило през небето. Но не беше. Стоеше ниско, по-близо до долния край на пролуката сред клоните, но все така го огряваше право в лицето. Слънцето не се движеше в дъга от изток на запад. Движеше се нагоре и надолу.

Изчисленията му. Беше направил изчисления за скок от една сферична планета до друга сферична планета. Геометрията на този свят…

— Няма начин! — извика Еверет, като се надигна бързо от водата. Разни крилати неща полетяха панически нагоре от околните дървета. — Не! Това е лудост.

Но числата вече протичаха в главата му, свързваха се с други числа, с теории и физични закони, обрисуваха картината на свят, който съответстваше — и това бе единственото обяснение — на наличните факти.

Трябваше да се върне при екипажа. Щяха да го изслушат, когато им разкаже какво е открил за този свят. Трябваше да го изслушат. Той изгази обратно до речния бряг.

Дрехите му. Къде бяха дрехите му? Беше ги оставил на онази скала, сгънати спретнато, притиснати от ботушите му, в случай че вятърът се усили.

Еверет чу шум. Ето там, зад онези корени с размерите на къща. Прошумоляване. Движение… кикот? Еверет скри слабините си в шепи. Водата се оттичаше от него.